Статии

„Мажоритарната корекция“ на демокрацията

Десетилетията преди „голямата рецесия“ от 2008 година създадоха нереалистично очакване за света около нас. Според него, бъдещето трябваше да продължи да става все по-демократично, все по-богато и все по-глобално. Накъдето и да погледнеха хората, виждаха все повече възможности, все повече просперитет, все повече демократизация. И в това нямаше просто илюзия или инерционно и наивно пожелателно мислене. Фактите бяха достатъчно еднозначни. Последните десетилетия на 20-ти и началото на 21-и век наистина донесоха безпрецедентен икономически растеж по целия свят, свалиха от власт десетки автократи и въведоха демократични системи, ускориха глобализацията и постепенно я превърнаха в неотменим факт. Мисловна неизбежност бе очакването, че бъдещето ще продължи да бъда повече от същото. Нещо повече, бъдещето може да бъде единствено такова, предходните сривове и кризи отиваха в историята и непрестанния възход щеше да остане доминираща реалност. И когато бъдещето отказа да бъде такова, мнозина просто изпаднаха в паника и преобърнаха цвета и тоналността на това, което ни предстои. Внезапно, всичко стана тъмно и минорно, и нямаше как да бъде друго.

Общият политически оптимизъм дойде от дългата демократизационна вълна от 70-те до самия край на миналия век, която трансформира глобалната карта. В три поредни вълни, авторитарни и тоталитарни режими падаха като домино от латинска Америка до източна Европа и Азия. Световните информационни агенции бяха непрестанно пълни с образите на триумфиращи граждани, които свалят ненавистни режими и диктатори. Дори скептиците едва удържаха на изкушението да обявят обективна историческа тенденция на непрестанна демократизация. Все повече държави щяха да станат демократични, и все повече от тях трябваше да имат по-качествен демократичен режим. И после нещо се случи, тенденцията спря и дори частично се обърна. Мнозина просто нарекоха ситуацията „демократична рецесия“. Това понятие обаче е особено показателно, защото издава очакване за необратим, предопределен процес. Затова и случващото се е „рецесия“, просто временно стопиране преди демокрацията отново да тръгне по предначертания си път, да се върне към обективната история.

Стресът от демократичния блокаж идва от поне две посоки. Едната е свързана с нереалистичното очакване, че в някакъв бъдещ момент всички политически системи по света могат да станат демократични. По данни на Pew, през 1976 година, 62% от държавите са дефинирани като автокрации, а едва 25% като демокрации. Противно на демократичната паника, към 2016 година съотношението е не просто обърнато, а тотално променено: 57% на 13% в полза на демокрациите. 28% са определени като смесени системи. Казано иначе, само в рамките на четири десетилетия глобалното разпределение на типовете политически системи е напълно преобразено. Забавянето на демократизацията и забавянето на превръщането на смесените системи в еднозначно демократични такива едва ли е повод за екзистенциална паника. Няма съмнение, че последният демократичен скок просто няма да бъде безкрайно продължен и ще стигне някаква връхна точка. Вторият източник на стрес идва от промяната на очакванията спрямо самите демократични системи. Ако преди двайсетина години провеждането на свободни избори и някои конституционни промени бяха достатъчни, за да бъде обявена една страна за демократична, то от доста време това вече не е така. Казано иначе, за да се брои, демокрацията трябва да е не просто електорална, а изцяло либерална. При това самата дефиниция на „либерална“ се променя с голяма скорост през последните години: от конституционно-институционална към политика на идентичността и дълбоко вкореняване на малцинствени права. Надали е особена изненада, че този процес бързо срещна най-различни препятствия в много държави.

Този преход вътре в самите либерални демокрации е малко коментирана тема. Някои либерали просто не й обръщат внимание, за други всяко ново статукво е точно толкова ценно и истинно, колкото предходното и те просто автоматично очакват всички да го приемат. Различните състояния, доколкото се осмислят, са просто част от една установена, непоклатима и обречена от историята на успех традиция. По подобие на поклонниците на всяка идеология, и либералите просто отказват да приемат, че и тяхната има reductio ad absurdum, точка на пълно осъществяване, при която тя започва да става неразпознаваема. Или просто подкопава себе си, започва да се самоизяжда. В най-общи линии, либералната динамика в определен момент започва да проблематизира мнозинството в политическата система, независимо през какъв признак то е дефинирано. Разбира се, исторически към него има различни либерални подходи и отношение – от необходима основа и базова реалност за функциониране на политическата система до най-сериозната заплаха за индивида и груповите идентичности. През последните години обаче има поне три линии, които го подлагат на още по-системна атака. Мнозинството се делегитимира от три посоки. То е неизменния център на всеки национализъм, следователно трябва да бъде в крайна сметка деконструирано. То е в основата и на социалната дискриминация, която маргинализира другите, непрестанно множащи се групови идентичности и носи кодирана репресивност вътре в себе си. В крайна сметка не може да е друго. То в сърцевината и на културната дискриминация, която затваря нацията към вечно множащия се „друг“, затваря пътищата за интегрирането към нея на несекващото културно многообразие. По този начин, постепенно мнозинството се обезценява, превръща се в опасна реалност, без особена ценност само по себе си. Превръща се в продукт на кумулативния сбор на непрестанно множащите се групови идентичности. Затова и не е изненада, че през последните десетилетия основният натиск е за политики на тези немажоритарни идентичности.

Този преход е обаче спорен, труден, по него няма очевидно съгласие в повечето западни общества. Или е поне обект на остро противостоене, на шумен дебат, който продължава в момента и дори се засилва. Ултра-либералната реакция е да бъде обявена смъртна заплаха за демокрацията, с всички прилежащи исторически препратки, референции към всякакви предстоящи етически ужаси и безконтролна катастрофичност. По този начин възниква е контрапунктът на „демократичната рецесия и той е в необходимостта от „мажоритарна корекция“. Нейните поддръжници настояват на своето право на легитимна реакция на неспирните опити за деконструкция на мнозинствата в западните демокрации. Някои го правят със спасителен патос, с драматична културна поза, понякога и с неподходящи исторически препратки. Мнозина от тях подценяват рисковете на собственото си начинание и най-вече опасността от разпад на базовата институционална, плуралистична инфраструктура. Но е извън съмнение, че подобна реакция бе не просто очаквана, но и необходима.

 

„Мажоритарната корекция“ на демокрацията

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top