Статии

Малко ли са 10 000 години?

Животът е разсеян учител, разчита на ученика да внимава. Преподава ти важни уроци през случайни, непознати хора, незначителни случки, след което те връща в същия час, ако не ги разпознаеш. А после идва изпитът, на който става ясно дали само си чул урока или си го и усвоил. Тази седмица урокът ми се появи под формата на едно напълно неочаквано писмо.

Трябва да започна случката с признанието, че вече нямам нерви за фалшивите сайтове, чиито новини шестват в социалната мрежа. Вече не мога просто да ги отминавам с крива усмивка. Така стана и този път. Жена, ще я назова с инициалите Й. Г., беше публикувала новина, комбинирана от очевидни лъжи и тук-там очевидни причини за лъжите. Написах: това е фалшива новина, както и всички останали в този сайт.

Човек не бива да си прави труда да отправя такива предупреждения, ако на профилната снимка има цвете, пейзаж или домашен любимец. Но в случая се виждаше симпатична и интелигентна жена. Тя обаче се ядоса, попита: „Вие за метафори чували ли сте?“. Трябваше да отговоря: „Госпожо, новината се състои от факти, а не от метафори.“ Получих категоричен отговор: „Моята стена не е информационна агенция, публикувам неща, които ме вълнуват.“

Тук разговорът приключи, нямаше смисъл. Схватката беше кратка, а изводът от нея изобщо не беше в полза на журналистическата професия. Тази жена се вълнуваше от фалшива новина, имаше нужда от фалшива новина, имаше потребност от нещо, което не е в правилата на нормалната журналистика. Не че журналистите не грешат. Самата аз също греша, но никога умишлено. А тук ставаше дума за конструирана фалшивка. При това положение журналистическата професия изглеждаше ненужна. Излишна. Така и написах в социалната мрежа: „Отчайващо е, че хората вече нямат нужда от журналистика. Нямат нужда от истини и позиции. Те имат нужда от думи, които да удовлетворяват гнева им.“ И описах накратко повода за това отчаяние.

Два дни по-късно в пощата ми имаше писмо с подател Й.Г., непознатата от моята случайна във фейсбук среща, която се беше превърнала в кратка престрелка. Това, което сте написали след нашето пререкание, ме накара да се замисля – пишеше ми Й. Г.,  – за това нужна ли е моята професия? И споделяше, че публикуваната от нея фалшива новина, я развълнувала, точно защото чувствала, че нейната професия вече не се оценява, подритва се като нещо излишно. Но – уверяваше ме тя, – никога не е мислила, че журналистиката е излишна, тъй че нямало основание за моето съмнение. Нейното обаче оставало.

Странно писмо. Бяхме се сблъскали две жени с различни професии по неведомите пътища на фейсбук, бяхме си казали ядни думи /наддумването е начинът да си говорим в социалната мрежа/, след което аз бях публично признала професионалното си отчаяние. От моя страна – слабост. След което тя ми беше написала писмо, признаващо нейното отчаяние, че е ненужна като професионалист. От нейна страна – слабост. Когато в спора се правехме на силни и общо взето се перчехме една на друга, бяхме от двете страни на помитащо течение, за което не се виждаше брод. Когато си признахме отчаянието и слабостта, разбрахме, че и двете сме от едната страна – тази, на която животът всмуква в някаква безпощадна мелачка усилията и изхвърля ненужните старомодни атрибути като знания, професионализъм, почтеност, дълг, обществена отплата. В позите си с тази жена бяхме възможно най-различни, но бяхме еднакви в оголеността си до отчаяние.

Защо тогава толкова неотстъпчиво си играехме ролите в кратката схватка в началото? Защо аз я възприемах като силата, която унищожава моята професия, но и тя мен по същия начин? Урокът беше видим: колкото и да не искаме да си го признаем, нашите малки войни най-често са предизвикани от това, че изживяваме себе си като слаби, а другия като насилник. Затова заемаме геройска поза, мобилизираме адреналина си да победим по-силния. Не знаем с какво се бори и от какво се бои той в момента, не подозираме неговите страхове и тревоги, изобщо не си даваме сметка, че той също си ни представя като насилник и е събрал цялото си остроумие, мобилизирал е иронията си, за да се справи с нас и така да потвърди личната си легенда, че не, няма да се даде толкова лесно.

Защо ви занимавам с тази незначителна случка? И вие със сигурност имате такива всеки ден – ако не в социалната мрежа, то на работа, на опашката в магазина, в приятелската си компания. Точно затова ви занимавам. Защото всички ние не си даваме сметка колко от енергията ни изтича в подобни разпри, в които участват не нашите слабости, а нашите геройски пози. Достатъчно е единият да каже една остра дума, за да получи в отговор две. На които ще отговори с три, но ще бъде улучен от четири…

Нали разбирате колко наивен е този текст? Той не анализира значимо политическо събитие, не заклеймява корупция, не иронизира смешните хора, от които зависят не само цели страни, но и съдбата на света. Той се занимава с нещо толкова дребно от политическа и икономическа гледна точка, че не би влязло и в най-разширената новинарска емисия. Той се занимава с това за какво харчим нашата енергия, колко смислени са нашите реални и виртуални битки,  колко истински или въображаем е нашият опонент, ако го преценяваме по позата, зад която е скрил тревогите, страховете си. И какво печелим от наддумването, от меренето на ирониите си, от преборването на моя сарказъм с твоя.

Познавам добре това поведение, практикувам го. Но проблемът не е личен, масов е. Всички ние неколкократно всеки ден влизаме в миниатюрни войни, които изпиват силите ни. Понякога отплатата е, че получаваме подкрепата на малки армии от приятели и съмишленици, които също очакват да бъдат подкрепени в подобни случаи. Колко време е нужно да се научим да живеем заедно, без да си изпиваме силите взаимно?  В забележителната книга „Сапиенс“ Ювал Ноа Харари дава отговор, който не съм и допускала. Човечеството живее в големи групи от 10 000 години, когато хората започват да отглеждат земеделска продукция, усядат на едно място, правят си къщи, устройват селища. Преди това са бродели в малки групи до стотина в ловуване и търсене на плодове, корени. Това е продължило много векове. В големи групи хората живеят само – само! – от 10 000 години, а това време не е достатъчно, за да изработят у себе си чувство за сътрудничество в големи общности. Хората все още търсят уюта на разбирателството в малките групи, все още само там имат умения да живеят в сътрудничество, смята проф. Харари.

Това е теория, вероятно една от многото. Но е достатъчно да се огледаме и ослушаме, за да видим доказателства за нея и близо, и далеч от нас. И колкото повече се ускорява животът, толкова повече са доказателствата. Чудя се кое може да ни приучи да живеем в сътрудничество – само времето ли? Или опасността, че ако не усвоим това умение, ще загубим пространството и тогава времето няма да има вече никакво значение? Приличат ли отношенията между огромни държави на отношенията между две случайно засекли се в социалната мрежа жени? И ако е така – ще постъпи ли първо едната по начин, по който после и двете да разберат урока?

 

Малко ли са 10 000 години?

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top