Статии

Мъчителната игра на еманципация

Имитационните маневри на еманципацията на българския президент със сигурност се очертават като един от малкото по-любопитни сюжети на тази политическа есен. Измина достатъчно време от встъпването му в длъжност, той видимо изглежда по-слегнал в ролята си, набира смелост, а институционалният рейтинг му дава достатъчно самочувствие и увереност. Наближава момента на интервенция, на изпълнение на получената задача, защото надали някой живее с мисълта, че той е избран там, за да убеждава българите в някаква визия за бъдещето и да се опитва да я наложи по различни начини. Подготовката за тази интервенция изисква и създаване на аура на независимост, на еманципация от неговите политически родители. Тя преминава и през доста странни действия, които са по ръба на законността и конституционния модел на страната, както бе видимо при закъснялото освобождаване на главния секретар на МВР. Тогава Радев не просто разтегли правните норми до максимум, но директно си позволи да коментира предложени за министри хора и по този начин всъщност обвърза забавянето на процедурата със своите политически съображения. Накрая се усети в мига преди да навлезе в дебрите на конституционната криза. Така или иначе, започва сезона на мъчителната му игра на еманципация.

Всъщност, президентът Румен Радев има значима политическа задача, която обаче не може да бъде открито назована от нейните бенефициенти. Тя е да бъде активен, но максимално невидим автор / помощник на „третия стълб“ на бъдеща БСП-центрирана управленска коалиция. Преконфигурирани „обединени патриоти“ са очевидния потенциален партньор, който обаче, в повечето актуални електорални сценарии, не е достатъчен за стабилно парламентарно мнозинство. ДПС е прекалено токсично за открит управленски участник и затова ще има необходимост от трети допълващ и по-приемлив партньор. Разбира се, самият президент няма как да бъде централна фигура в подобно начинание, поне ако не желае да взриви дори обръгналата на откровени странности българска политика. По-вероятно е да легитимира някакъв пореден патриотарско-спасителен проект (ала БАН интелектуалци) или, по-трудно и по-малко вероятно, хипер гражданско-популисти проект (ала Мая Манолова). На Радев предстои трудната задача да направи тази подкрепа достатъчно видима, за да бъде от политическа полза, но и да осъществи това по начин, който не превръща неговата институция в неприлично ангажиран играч. Но е без съмнение, че подобно усилие е сред трайните негови ангажименти към бившата комунистическа партия и наближава ситуацията, в която той ще трябва да го изпълнява. Вече направи и първите крачки в това отношение.

Неуспешно вървят и опитите за еманципация от собствената външно-политическа безличност на сегашния президент. След като достатъчно „зачерви“ реториката си по време на самата предизборна кампания, той получи и публично унижение от руския президент, без в същото време Радев да е в състояние да извоюва някаква убедителна западна легитимност. Изолация може и да не е най-точната дума, но е факт, че сегашният обитател на „Дондуков“ 2 е много далеч от активността и позициите на своя предшественик. При Радев основно се отбиват политици, преминаващи през София по линия на изпълнителната власт, а неговото присъствие и дейност по време на българското председателство на ЕС бяха направо незабележими. Позициите му по актуалните европейски теми са по-скоро каламбури и несръчни метафори, нахвърлени от неговите писачи на речи, отколкото цялостни и смислени тези. Радев не е в състояние да участва смислено в международни формати извън бланкетното изчитане на подготвени и написани бележки. Отсъства каквато и да било интересна и дългосрочна външно-политическа идея и визия. Затова и не е изненада неприкритата радост, с която той се отчита на някое събитие, за да притъпи поне малко същностната празнота във външно-политическото си битие.

Всъщност, очевидно безличната пластичност от зората на политическата поява на сегашния президент е прекалено устойчива. Той продължава да няма никаква идейна идентичност независимо от на моменти комично напрегнатите и драматични речи, които звучат прекалено заучено и контрастират с хаотичните му и безлични думи извън официалните обръщения. В реториката му няма центрираща идея, а още по-малко някаква по-подредена визия накъде и как да се движи страната. Ограничените правомощия в това отношение не са извинение. На практика всички предходни президенти направиха подобни опити, независимо от това колко убедителни и успешни в крайна сметка са били. Радев просто отегчително и безлично изпълнява своите минимални служебни задължения, награждава с ордени, чете обръщения, прави куртоазни срещи с преминаващи премиери, открива учебни години. Това безличие контрастира тежко с цялостната ситуация в региона и останалата част от Европа, с множащите се дългосрочни политически и икономически предизвикателства, с дълбоко зациклилите публични системи в страната. Вярно е, че тази парализа е все повече характеристика на цялостната ни политическа и управленска система, но българският президент има привилегията на високия институционален авторитет и независимостта от ежедневната политическа суматоха. Сегашният очевидно не знае и не може да ги осъществява в полза на своите съграждани.

Разбира се, има и някои положителни ходове, които заслужават да бъдат отбелязани. Може би най-съществено тук бе сезирането на Конституционния съд относно безумните промени в административно-процесуалния кодекс, които нямат нищо общо с принципите на съвременната демокрация и конституционен ред. Същото се отнася и до ветото върху промените в приватизационното законодателство. Но тези намеси не могат да променят съществено незавидната ситуация, в която се намира Радев. Каквото той има да прави, ще трябва да го прави, докато е на „Дондуков“ 2. Дори Георги Първанов не успя да се утвърди като ключов фактор след напускането на институцията, независимо от опитите на Борисов и присъдружни олигарси да го крепят в центъра на политическата система и общественото внимание. При това той имаше солидна партийна кариера, два президентски мандата, ясно очертана и позната политическа идентичност и достатъчна подкрепа от различни финансово-партийни мрежи. Радев няма нищо от това и отсега е ясно, че неговият политически път приключва в момента на напускането на президентската институция. Полезността му е ситуативна и тя е вече изискана. Това ще ускори симулацията на еманципация и единственият въпрос остава дали тези, които правиха неговия кастинг ще останат удовлетворени или разочаровани.

Мъчителната игра на еманципация

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top