На пазара на честта има само страсти и покруси

Защо да откажеш награда понякога е

по-престижно, отколкото да я получиш

  Удостояването на футболната легенда Христо Стоичков с титлата Doctor Honoris Causa на Пловдивския университет миналата седмица освен иронични усмивки предизвика и шумен скандал, след като доц. Цветозар Томов обяви, че напуска работата си в университета в знак на протест. Мотивите му бяха съвършено ясни – Стоичков е световна звезда, постигнала забележителни успехи на футболните терени, но това няма никакво отношение към академичните аудитории. Поради което титлата унижава в еднаква степен както университета, така и футболиста. По същата причина никой световно признат български учен не би приел да го обявят за футболист на годината. Какво се крие отвъд страстта на скандала? Дали е суетен жест на социолога, или е граждански акт и вик в търсене на изгубеното чувство за мярка и приличие в българското общество, протест срещу размиването на стойности и граници? Изглежда странно, че академичното ръководство на Пловдивския университет не е предвидило подобна развръзка след пресния скандал с проваленото избиране на Бойко Борисов за почетен член на Съюза на художниците. Оказа се, че и двамата са предложени за почетните звания поради една и съща причина – Борисов, защото помогна за благоприятното разрешаване на дългогодишния имотен спор между СБХ и Софийския университет, а Стоичков, защото е лобирал за финансиране на Пловдивския университет. И двата скандала всъщност се дължат на институционална несръчност в усилията да се върне един жест. И двете случки, заедно с куп други, макар и не така шумно отразени в медиите, повдигат темата за стойността и обезценяването на наградите, званията и титлите в българското общество. Всяка публична награда, било почетна титла или научна степен, представлява деликатен баланс на честта. На везните се залага честта на институцията, която я дава, и честта на онзи, който я получава. Когато се окаже, че зад ритуалния жест се крие някаква бартерна сделка, и двете страни губят чест. Това е и обичайната причина за обезценяването на наградите. Колкото по-чести са компромисите, толкова по-бързо е обезценяването. През двата си мандата президентът Първанов често беше упрекван, че раздава ордени "Стара планина" като мартеници. И докато за много български учени, артисти, спортисти, музиканти, писатели, художници и общественици той изглежда като заслужено признание, за чуждестранните политици и дипломати това беше по-скоро протоколна подробност от визитите им в България. Сред наградените има и спорни личности – оръжейни търговци, синдикалисти и адвокати, менажиращи футболни отбори. Май няма значим европейски политик от последното десетилетие без орден "Стара планина".

Карикатура Хр. Комарницки, в. "Сега".

Сред лауреатите е и Силвио Берлускони, който наскоро напусна премиерския пост, изпратен с възгласите: "Палячо! Палячо!". Ако се случи Умберто Еко да посети отново България някой ден, от президентството трябва да внимават. Би било нетактично да му предложат орден, който има и Берлускони. Изобщо, политиците често минират подобни държавни отличия. През 1978 г., когато Тодор Живков дава същия орден на Муамар Кадафи, едва ли някой си е представял позорния край на политическата му кариера. Въображението е било заето от либийския нефт, заради който Кадафи не само у нас е получавал и държавни, и академични награди. Патосът на 10 ноември 1989 г. беше отчасти свързан с отмяната на държавни отличия като Димитровска награда, герой на социалистическия труд, заслужил и народен артист и т.н. с произтичащите от тези звания материални облаги. В културната сфера ролята на основен регулатор на стойности и източник на легитимност беше оставена на пазара. А пазарът, както пролича от актуалната световна икономическа криза, е непредсказуем, може да се държи нелогично и дори налудничаво. През 1989 г. едва ли някой е допускал, че българският културен пазар ще утвърди Слави, Азис и Преслава като народни артисти, но точно това стана. През следващите години бяха учредени най-различни, шумно рекламирани в медиите награди, които с времето загубиха авторитет, защото често, основателно или не, бяха подозирани в липса на ясни критерии или непочтени сделки. Става дума предимно за награди в културната и медийната сфера. В спорта и науката постиженията са лесно измерими и поради това са по-трудни за манипулации. Литературната награда "Вик" просъществува шест години, съпътствана от постоянни конфликти, и през 2009 г., след пореден скандал, англичанинът Едуард Вик прекрати меценатските си ангажименти у нас. "От фондацията ми имахме за цел единствено да номинираме качествени имена за жури, но в крайна сметка все се оказваше, че събирам хора, опитващи се да наложат собствените си интереси", обясни Вик в последното си интервю у нас. "За съжаление тук се сблъсках с един феномен, който образно бих определил като литературна мафия. Става дума за малка групичка, която диктува правилата, лансирайки непрекъснато свои хора." Обезценяването на наградите издава загуба на чувство за стойности, за истински ценното и правдивото, което да поражда едновременно гордост и солидарност. Обезценените награди предлагат съмнителна гражданска и професионална легитимност на своите призьори. Поради което да откажеш награда понякога изглежда по-престижно, отколкото да я получиш. През далечната 1991 г. Валери Петров отказа награда, която някаква фондация опитваше да му присъди. Той простичко обясни, че не е чувал за въпросната фондация, не знае с какво се занимава и поради това не им ще наградата. Преди няколко години Светлин Русев отказа орден "Стара планина" заради невежествено отношение на властите към Константин Павлов. Подобен жест направи и проф. Огнян Герджиков. Миналата година поетът Борис Христов също отказа държавно отличие, воден от принципни съображения. Донякъде утешително е, че не само български награди са приемани резервирано. Нобеловият комитет често е подозиран, че присъждайки наградата за литература, се занимава с политика повече от необходимото. Първият носител на наградата за 1901 г. е френският поет Рене Сюли Прюдом, отдавна забравен дори във Франция и познат днес само на отделни аспиранти в литературните факултети. Изборът му тогава предизвиква протести на писатели, които настоявали наградата да получи Лев Толстой. Има и други световно значими писатели, които не са я получили – Чехов, Кафка, Хашек, Цвайг, Набоков и др. Не по-малко конфликтна е и Нобеловата награда за мир. Като куриоз нека споменем, че Сталин два пъти е предлаган за тази награда – през 1946 и 1948 г. Хитлер също е предлаган през 1939-а, както и Мусолини. Никой от тримата все пак не я е получил. През последните години част от новосъздадения през т.нар. преход български елит демонстрира един трогателен и закъснял с повече от два века аристократичен инфантилизъм, както пролича покрай архонтския скандал. На 2 януари 2007 г. Старозагорският митрополит Галактион полуконспиративно беше въвел в архонтско достойнство евродепутата Слави Бинев, тогава предприемач и съдържател на нощни клубове. Ритуалът, извършен в църквата "Санта Мария Маджоре" в Рим, предизвика дипломатически и обществено-църковен скандал. Оказа се, че дядо Галактион – в пълно архиерейско облачение с корона, омофор, жезъл и всички инсигнии на епископското си достойнство, е направил една шмекерия. Пътуването му до Италия било уж частно и имал разрешение да отслужи в споменатия храм само маслосвет за приемането на България в ЕС, а вместо това завъртял търговийка с благодатните артикули на вярата. След това софийският дипломатически представител на Ватикана монсеньор Джузепе Леанца помолил за обяснение проф. Герджиков като председател на парламентарната комисия по изповеданията. Той пък потърсил обяснение от Светия синод, а там се оказало, че старците нищо не знаят. Архонтията стана повод за оживени медийни полемики. Спомената беше и цената на тази инвеститура – 300 000 лева. Оказа се също, че още няколко богати българи са станали архонти, а в медиите се появи и някакъв севастократор Румен, който държал "авторските права" върху българските благороднически титли. После се появиха разни масони и тамплиери от милиционерско коляно. Тези титли биха предизвиквали повече насмешка, ако организациите, които ги раздават, не функционираха като лобистки мрежи. Присъствието на прокурори и съдии в масонските ложи днес буди разбираема тревога за състоянието на съдебната система. Все пак не всички награди и звания изглеждат бутафорно. Има и титли, в които личи безкористна симпатия и признание. През 2010 г. актьорът Христо Мутафчиев беше обявен за почетен ром на град Каварна и сигурно се гордее с това. Скандалът с докторската титла на Стоичков може постепенно да отшуми, но от него може да има и полза, ако съживи разговора за смисъла и стойността на наградите и за все по-дефицитното чувство за чест в българското общество.


Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top