По блокадите ми прилича на януари 97-ма, казвам. Но пък по недоволството от повишаване на цени напомня февруари 2013, казва колегата, май че и тогава първите протести бяха в югозападна България, Благоевград и Сандански, после се надигнаха всички. А по отвращението не ти ли прилича най-вече на юни 2014-та – питам, – макар че тогава някак всичко протече на жълтите павета в триъгълника на властта.
Чудим се. Случва се нещо, което е най-лесно да бъде разгадано, ако се оприличи на нещо вече познато. Наистина прилича на зимните протести през 1997 година, но не и по това, че тогава имаше вариант за бъдещето в лицето на сините. Тогава те бяха качени на вълната на недоволството дори преди да се сетят да я възседнат. Иван Костов застана начело на софийската колона на протестите със синя лента на главата, леко изненадан в първия момент. Само в първия, после неговите хора оглавиха протестите във всички градове и беше ясно кой си отива от властта и кой ще дойде. Сега няма нито такъв резервен вариант, нито идея какво ще последва.
По реакцията на увеличените цени на горивата наистина прилича на февруарските метежи, предизвикани от сметките за ток. Само че тогава по улиците и площадите излязоха хора, на които някак от пръв поглед им личеше, че наистина не могат да си платят тока. Сега протестиращите не изглеждат като хора, които не могат да си позволят цената на горивата, нещо повече от поскъпването ги е изкарало на улицата.
Отвращението може и да е същото, което напълни столичния площад през юни 2014-та, но сега не става дума за столицата, бунтът назря и избухна по-скоро в страната, в цялата страна. И участниците в него не са хора, които свирят на бял роял или изобразяват „Свободата“ от картината на Дьолакроа, а разгневени хора, които може би са чували Дьолакроа, но пет пари не дават за него. Една жена от сегашните протестиращи крещи: „Тук сме за всичко! За всичко!“ Тук – означава на магистралата, на затворена магистрала, каквато скоро не бяхме виждали.
За всичко!
Когато някой протестира за всичко, това означава, че чашата му е преляла и вече не може да понесе и капка повече от същото. А „същото“ през последната година се изливаше над страната като пороен дъжд. Скандалите започнаха да идват като по рецепта за антибиотик – на 6 часа. Никога след първите демократични години на война между „синьото“ и „червеното“ не сме били свидетели на толкова отявлени вражди между управляващи и опозиция. За нивото да не говорим, то е на равнището на бой между улични бандички, които се замерват с прашки. Нещо по-лошо: никога досега не сме били толкова сигурни, че след като се наиграят на битки, участниците в бандичките се събират да си поделят кой каквото е успял да окраде в махалата. Десет стъклени топчета за вас, двайсет за нас, защото умеем да се бием и мамим по-добре.
Мощен принос в изобилието от скандали напоследък дадоха и коалиционните банд…, извинете, партньори на ГЕРБ. Не че Валери Симеонов се е спирал, но дори и той успя да премине на ново ниво, като с едно изречение предизвика отвращение от цинизма на властта у всички. Толкова високомерна социална гнусливост не бяхме виждали. Това патриотично гърне се търкулна и си намери похлупака с продажбата на българско гражданство. Някой да вярва, че Красимир Каракачанов никога нищичко не е назнайвал за това?
Има едни хора, на които черните тениски „Системата ни убива“ биха подхождали много. Колкото и странно да ви прозвучи, това са тъкмо хората, срещу които са насочени – хората от самата система. Те не си дават сметка, те самодоволно отричат, те упорито отказват да се извинят, те мъжествено обещават да се хвърлят с релса от мост в морето или да се самозастрелят с пищов на площада. Те дори не подозират, че вече са мъртви за почтените хора, каквито все още у нас има в изобилие сред така наречения електорат. Системата – корумпираната, задвижваната само от личен интерес, скърцащата от претовареност, ръждясалата от липса на каквато и да е хигиена – убива не само тези, които зависят от нея. Тя убива и тези, от които зависи. Само че те не го подозират. Едните сме убити материално, други ги убива морално. Ето, това е всичкото, което онази жена не може повече да понася и което я е извело на магистралата – за да спре вече непоносимото.
Прилича на рестартиране на компютъра. Когато системата се бъгва и не работи както се очаква, рестартирай компютъра. Само че ние го рестартирахме много пъти и се оказва, че грешките не само не изчезват, но и се множат и задълбочават. Когато хората протестират за пореден път „За всичко!“, рестартът не е решението – не ни е нужно същото, започващо уж от някакво ново начало. Не са нужни уж някакви нови лица, а ново мислене, ново отношение към проблемите и към хората.
Основният въпрос, разбира се, е кой стои зад протестите. Зад мен е само народът, казва инициатор на бунта от Перник. Децата ми, отговарят майките на деца с увреждания. Никой, отговарят през прозореца на автомобил хора от протестна колона на пътя. И вероятно са искрени. В българските протести този, който обикновено застава зад протеста, последни го научават протестиращите. Моят отговор също е искрен: не знам кой стои зад протестите, но от опит знам, че зад всеки протест има някой – ако не преди протеста, то веднага след първите му прояви.
Бунтът избухна буквално на другия ден след като президентът Румен Радев прочете вълнуващо есе по случай 29-тата годишнина на 10 ноември. Както казва един много умен приятел, пилот може да чете есета, но само ако, освен пилот, е и Екзюпери. Есето беше хубаво (всички знаем кой го е писал) и ако потърсим под този вол теле, може и да намерим. Защото президентът говори за това колко е важно да са активни гражданите и гражданите на следващия ден блокираха магистралите. Но президентът уби подозрението, че речта му е „Кървавото писмо“, като каза, че сега не е време за оставки, дори би било проява на безотговорност. Почти същото би казал и Бойко Борисов. Дори и да има намерения за овладяването на изпълнителната власт, явно не е сега времето за президента.
Другият, който има потенциал за създаване на партия и е в отколешни разправии със „системата“ е телевизионният водещ Слави Трифонов. Той е и единственият засега, който предлага новост в системата, поне в частта за изборите. Слави Трифонов не е човек който ще извади трънчето „референдум, на който два и половина милиони българи поискаха мажоритарна система“ от петата на сегашната система. „Нека ги боли!“, както се пее. Водещият прекалено много задава въпроса кой стои зад протестите и също твърде прекалено се радва на отговора „никой“. Такъв интерес е винаги ориентиращ. Топлата връзка с омбудсмана Мая Манолова също предразполага към някакви разсъждение, че все пак има кой да застане зад протестиращите или по-скоро – пред протестиращите.
Но засега всичко зависи от кръчмаря, сметката е в неговите ръце. Какво ще направи Бойко Борисов е основният въпрос и от него зависят всички отговори. В момента, в който пиша това, имаме правителство. Довечера най-вероятно пак ще имаме протести. А какво ще е положението утре – не вярвам, че някой знае отсега.
