Статии

Непослушните централно-европейци

Централна Европа все по-често бива представяна като голямото разочарование на ЕС, обсебена от „лошите момчета“, които отвлякоха либералната мечта на обединения континент. Носителите на най-светлите и вдъхновяващи мечти за свобода през десетилетията на комунизма сякаш внезапно ги захвърлиха, регресираха към тъмните петна на собствената си история и поеха по друг политически път. Тази динамика и възприятие възникнаха най-вече около две основни явления – политическият възход на Виктор Орбан в Унгария и братята Качински в Полша, както и продължаващата остра реакция срещу вълната от имигранти и бежанци след 2015 година. Двамата подлагат на изпитание основни опори на либералната пост-преходна демокрация и няма съмнение, че техните управления маркират ясна отлика от предходните години. Случващото се прилича на внезапен отказ от либерализма и необратим завой към откровено авторитарни режими. Не по-малко значимо е и поведението на централно-европейските държави от имигрантската криза насам. На практика, ЕС е блокиран по тези теми най-вече в резултат на мненията на централно-европейските правителства. Нещо повече, този блокаж няма да бъде преодолян в идните няколко години и фундаменталните разделения ще продължат по широка палитра от теми.

Като реакция на всичко това, все повече коментатори и академици са в трескаво търсене на обяснение, на диагноза на този неочакван срив в самото сърце на „стария континент“. Допреди няколко години всичко това се приемаше като мимолетно отклонение, като ситуативно прекъсване в еднопосочната траектория на европейската либерална демокрация, като свръхреакция на натрупали се трудности от сложния и продължителен преход. Постепенно обаче започна по-системен опит за осмисляне на тези събития. Моментната диагноза настоява, че централно-европейците са обладани от различни фрустрации и, най-вече, страх. В плен са на неконтролируеми процеси, които атакуват тяхното екзистенциално самоусещане за настояще и бъдеще. Ужасени са от това, че толкова много техни съграждани напускат, че толкова много различни имигранти започват да прииждат и че неумолимата демографска логика ги е засилила към историческото небитие. Няма никакво съмнение, че подобни обяснения имат основания и със сигурност занимават и травмират много хора в тези общества. Няма и съмнение, че тези страхове са очевидно успешен политически инструмент. Но те далеч не обясняват в дълбочина причините за турбуленциите в централно-европейските общества.

Недоволствата имат най-различни основания в най-различни посоки. Може би най-коментирано е това, свързано с прехода. С неговите неизбежни разочарования, с честите разминавания между идеали и реалност, с превръщането му в мисловно и емоционално поле, върху което всеки може да проектира най-различни фрустрации, с трансформацията му в универсален език и образ на недоволство. Преди много години, социологът Ралф Дарендорф го описа като процес на три нива: общество, политика и икономика, гигантско разместване без прецедент в човешката история. Това вече се забравя, забравя се и ефекта от подобно преобръщане върху индивидуалната психика и трудността на неговото управление. След години на дълбоки промени, обществата искаха известен таймаут, възможност да се радват на ползите и придобивките на новия ред. Вместо това, те бяха моментално метнати в света на ускорената глобализация, която им предложи нови и още по-трудни предизвикателства – имиграция, тероризъм, културни промени, икономическо изместване на изток и т.н. По този начин те бяха изправени пред още един преход, не по-малко труден, още по-непонятен като обхват и инструменти за реакция, не по-малко разместващ дълбоките личностни и обществени пластове. След прехода, централна Европа се оказа отново в преход. Или просто в перманентното състояние на несигурност и незавършеност.

Но много от сегашните критици на централна Европа правят далеч по-важна грешка, защото се отдават на нещо, което подозрително наподобява исторически ревизионизъм. Те представят падането на комунизма там единствено като триумф на битката за човешки права и индивидуализъм, фокусират екслузивно вниманието си върху либералните аспекти на дълбоката промяна и най-вече нейните институционални аспекти. Но е добре известно, че индивидуализмът далеч не изчерпва либерализма, още по-малко пък неговата институционализация в обществените отношения. Съществуват достатъчно исторически прочити в тези държави, които отдавна предлагат много по- нюансирана картина. В този смисъл, изключващият фокус на тази конкретна интерпретация на прехода в централна Европа е не просто неточен, но и много прилича на инструмент в друга, по-широка интелектуална битка. Превръща я в повърхностен, дори идеологизиран образ на случилото се. Всъщност, там преходът е и национално освобождение, възстановяване на честта и субектността на националната държава, нейната историческа перспектива не просто назад към миналото, но и напред към бъдещето. И още, преходът е възстановяване и на свободата да се чества собствената религия, връщане към християнската вяра, обръщане към една алтернативна етика и морална система, независимо колко хора в крайна сметка ще я превърнат във водещ компас. Извън тези съображения, подценяват се и различните многолетни исторически травми и несигурности, които имат своето съществено обществено и политически влияние. Например, за Унгария това е орязването на териториите и унижението след Първата световна война. За Полша, това е устойчивото чувство за териториална и политическа уязвимост, както и специфична културна гордост.

Сегашното поведение на централно-европейските държави има връзка и с доста по-различното отношение към западна Европа, отколкото например може да бъде открито на Балканите. Съществува едно дълголетно подозрение, че политическият Запад може при определени условия отново да жертва своя хинтерленд. Така както го е правил по отношение на Русия в различни исторически моменти. Дългосрочните рискове, свързани с имиграция, бежанци и сигурност карат мнозина в Будапеща, Варшава, Прага и Братислава да мислят, че новата роля на техните земи е да осигури нов тип цивилизационен буфер, който да поема основна част от напреженията и заплахите през идните десетилетия. Извън съмнение е, че тези страни изпитват и известно чувство на малоценност, реинтеграцията със Запада в крайна сметка стана при неговите условия и темпо. Това в центъра на Европа предизвиква специфично недоволство, просто защото тези държави и култури са съавтори на неговата култура и цивилизация от векове, макар това често да не се отразява в политическата динамика на „стария континент“. Например, по-скептичният културен модел спрямо мулти-културализма директно се атакува като неприемлив и нелегитимен, несъвместим с политическото нормално така както то е дефинирано в западна Европа. Някои конкретни политики на ЕС (имиграция, граничен контрол, бежанци и интеграция) също усилват тази динамика през последните години.

Третирането на централно-европейците като изплашени и объркани същества и общества е не просто обидно, но и дълбоко неточно. В много отношения, те минават през сравними и вече отминаващи за западна Европа процеси – икономическа диверсификация, осмисляне на последствията и ритъма на емиграция или пък трескаво търсене на работещите управленски формули на бъдещето. В други обаче има важни отлики. Например, важността на националната държава, религията и историята, в моделите на културна интеграция или пък в оценките за бъдещето. Авторитарното дамгосване също не върши особена работа, най-малкото защото никой не се опитва да разглоби цялостно пост-преходната демократична система, дори Орбан. Но най-голямата грешка е „добрите сили“ да обявят централна Европа като едва ли не цивилизационно неадекватна, да се опитат да я маргинализират и да я заклещят в принуда да се покае и самотрансформира по зададения шаблон. Тогава ще започнат истинските ни европейски политически проблеми.

Непослушните централно-европейци

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top