Не ближи пилата!

Няма нищо по-старо от вчерашен вестник. Няма нищо по-съвременно звучащо от прегледа на събития по страниците на вестник, писан преди век.Странен парадокс, доказващ необяснима закономерност – късата памет на хората. И още нещо – безсилието ни в опитите си да предпазваме съвремието от грешките на миналото. Текстът, който можете да прочетете по-долу е писан преди осем години. Потърсих го в архива си след като край нас се случиха две привидно несвързани помежду си събития – ръкопашната битка с горящи молитвени килимчета в центъра на София и залавянето на генерал Ратко Младич в Сърбия. Промених само началото. По онова време конкретният факт беше (кой ли си го спомня вече) решението на  тогавашния Съвет за електронни медии да прекрати излъчванията на телевизия „Ден” (и такова нещо имаше), заради езика на нетърпимост от страна на водещия Ник Щайн (аха, немец беше и си водеше предаването на български). Така или иначе тогава хер Щайн замарширува към историята на преходната българска журналистика от времето на прехода. Но той сигурно е имал поне един внимателен и възприемчив зрител. „Ден” залезе, за да изгрее звездата на един нов телевизионен водещ. В ефира на една друга кабеларка към сърцата, умовете на хората и всъщност към властта замарширува нов телевизионен водещ – Волен Сидеров. Ето го и онзи стар и нов текст… Дали в решенията си за спирането на телевизия "Ден" членовете на СЕМ трябваше да се доверят на теоретичните си познания или на практическата си интуиция?! Туй е въпросът! Набралата скорост полемика около свободата на словото и езиковата нетърпимост след слонското танго на СЕМ в стъкларския магазин на българското медийно пространство си е както философски, така и битов проблем. Всъщност тя е още един повод да си припомним впечатляващата битова непригодност на философите -хора теоретично прозрели процесите, движещи света и в същото време слепи за очевидни неща. Сигурно точно тази закономерност подвежда Освалд Шпенглер. В началото на двадесетото столетие той си пожелава това да бъде последният век, в който хората са готови да убиват или умират заради говорения от тях език. Сто години по-късно определено можем да кажем, че още един философ е бил подведен от нездрав оптимизъм, а зоната на словото си остава кризисна точка на човешката нетолерантност. Неумението да видиш бъдещата физическа болка в на пръв поглед невинната настояща езикова агресия показва доколко разсеяни деца сме били, когато баба ни хитро е задала гатанката: "Кости няма, а кости троши -що е то?!". Всеки може да си намери метафора за езиковата нетърпимост на Балканите. През есента на 1988 г. се разхождах из слънчевия и спокоен Нови Сад. Тогава видях надписа. На вратата на една нова "Лада" със загребски номер някой сърбин гневно беше написал с черен спрей "Йебем вас, хрвате!" На няколко метра от тази сцена под колоните на новосадския мост спокойно течеше Дунав. Десет минути по-късно "Ладата" изчезна. Десет години пък по-късно изчезна мостът, разрушен от бомбите на съюзниците от НАТО. Когато чух това по новините, си казах: "Брей, какви злопаметни "лади" има на Балканите!" Има ли връзка между този пример и българските медийни разправии?! Има, и още как! Неумението да владееш и контролираш езика, преляло се в желание да печелиш бърза медийна популярност чрез езиковата агресия е точно като нервното писане със спрей по вратата на автомобил. То може да бъде сравнено и с автомат "Калашников" в ръцете на обитател на дом за мъже с душевни недъзи. Как да не ни побият тръпки, когато отворим страниците с телевизионни и радиопрограми и си представим вестникарските колони като незабравимия от военната ни служба оръжеен шкаф… Нека това сравнение не ни изглежда прекалено силно. Никак не е странно, че точно в дните, когато говорим за контрола върху езиковата агресия, канонадата от изстрели по магистрали, дискотеки, улици свидетелства, че извън контрол излиза оръжието, което убива веднага, на място и завинаги. Дано поне журналистите видят по-скоро пряката връзка между едното и другото! Точно в това професионално прозрение е отговорът на тежкия въпрос – свободата на словото не е свещена крава, доена от прагматичен хитрец. Защото, когато зад свободата на словото се крият прагматични телевизионни циници, търсещи бърза популярност, нездрав рейтинг и търговска ниша нещата стават твърде опасни. Цялата тази история ни припомня случилото се с котката на Софроний. Всъщност, това е най-хубавия и точен пример, който може да бъде даден по повод проблема за езиковата толерантност. Точно преди 200 години, пишейки своите басни в така наречения Втори видински сборник българския епископ Софроний Врачански разказал тъжната и поучителна история на една котка, попаднала през нощта в месарски дюкян. Единственото, което намерила вътре била дърводелска пила. От любопитство котката и ударила един език. Усетила в устата си вкус на кръв, гладната котка настървено заблизала пилата. Болката дошла по-късно, а собственият й език липсвал. Наистина, поучителна история за политици, журналисти и собственици на медии.


Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top