Статии

Не плачи за мен, Аржентина…

Малко е да се каже, че пламенните привърженици на предишния президент днес би трябвало да са ужасно засрамени. Не толкова от него обаче, колкото от самите себе си. Все пак Росен Плевнелиев е такъв, какъвто беше и вчера. През целия си петгодишен мандат. И нищо не се е променило, освен че сега не му пука да им се изплези в лицата с безумната мисъл: „Още не сме се освободили от робската си психика, все очакваме някой друг да ни освобождава“.

Тъй като поводът да произведе това умотворение са множеството протести, организирани в синхрон с поемането на европредседателството, Плевнелиев изглежда силно притеснен, че ще се изложим пред чужденците. Робите, иска да каже, пълнят улиците и площадите с надеждата Европа да ги забележи и оправи, въпреки че логиката би следвало да е точно обратната. Човек с такава психика предпочита „топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува.“ А сънят, както е уточнено в „Политическа зима“, не е нито за права, камо ли за свобода – в него робите „сънуват, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бахусу“. Просто идилия с млада жена (като Деси Банова) и стар ревматизъм – заболяване на опорно-двигателния апарат, което те прави трудно подвижен, но ти предоставя и чудесното алиби да лежиш по цял ден…

Вярно, този път Плевнелиев не „цитира“ Левски, както направи на 3 март 2016 г., когато обяви: „Нека винаги помним и следваме Апостола на свободата, който искаше да се освободим сами, а не някой друг да идва да ни освобождава, защото „който ни освободи, той ще ни пороби“. Явно не вървеше сега да визира Европейския съюз в ролята на освободител от типа на омразната Русия, а и може би най-сетне проумя, че цитатът е фалшив. Което е напредък, като се има предвид, че председателят на Общобългарския комитет „Васил Левски“ дори обвини в лъжа държавния глава, та се наложи от Президентството в спешен порядък да обясняват: „Фразата „който ни освободи, той ще ни пороби“ насочва към следния цитат: „Никому не се надявайте, – говореше той. – Ако ние не сме способни да са освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…”. Цитатът е по книгата на Захари Стоянов „Васил Левски (Дяконът). Черти из животът му“ (стр. 81), издадена в Пловдив през 1883 година.“

Ще е справедливо обаче да се отбележи, че тогава много от почитателите на Плевнелиев защитиха неговата фриволност, а същата фраза попадна и на миналия 3 март в текст на уважаван културолог. „Ами нали всички помнят фразата от предсмъртното писмо, от която вече е снета комунистическата забрана: „Тоз, който ни освободи, той ще ни зароби“, реторично попита професорът, с което към несъществуващото писмо на Левски добави и несъществуваща комунистическа забрана…

Като стана дума за Левски, справедливо ще е да се отбележи и друго – в писмо за политиката на официална Европа той пише на Любен Каравелов следното: „Ний, българите, от отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата….Секидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашия предрезнал глас никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остават тяхното образование и човечество? А и тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи. Не, наместо сълзи, сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдият и на нашите мишници.“

Не се надява Левски на чуждата помощ, както виждате, и затова в друго писмо, до К. Цанков от 27 юни 1872 г., пак пише: „От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо се не молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може си противопоставя и най-силната стихия. Защото туй дело е дело за НАРОДНОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ, дело БЪЛГАРСКО (едрият шрифт е на Левски – б.а.).“

Та в този ред на мисли тезата на Плевнелиев за „робската психика“ е подигравка с всички великани от миналото, които не са чакали някой да ни освобождава. Не са търсели вниманието на някогашните Юнкер и Туск, скръстили ръце в топлата соба. „Нашите задружни сили“, онази силна стихия, на която нищо не може да се опре – на тях са разчитали. Не са хленчили, не са се молили, а наместо сълзи, са леели куршуми със самочувствието на хора със свободен дух.

Разбира се, далеч съм от намерението да правя паралели с протестите от днешните дни, още повече с тези за по-високи заплати. Но един от тях, дори да не е равносилен на освободително движение от чуждо робство, няма нищо общо с претенциите за финансово облагодетелстване покрай европредседателството. Нещо повече: доколкото протестът срещу презастрояването на Банско и Пирин е и протест срещу задкулисните сделки на властта и поредното тържество на олигархията, в първите му редици се очакваше да застане именно смелият борец срещу мафията Росен Плевнелиев. Онзи, който се превърна в кумир по време на гражданското недоволство след скандалното назначение на Пеевски за шеф на ДАНС. Този, който демонстративно свали доверието си от тогавашното правителство на марионетката Орешарски, настоявайки за прозрачност, морал и правила.

Вместо това обаче, бившият президент не просто не поиска от Бойко Борисов да разкрие кой е истинският собственик на фирмата концесионер „Юлен“, а пожела на премиера да задмине Тодор Живков по дългогодишен престой в управлението. Не издигна и глас в защита на прозрачността, морала и правилата, ами направо призова: „В Банско трябва да се направи втори лифт веднага“. След което сравни отказа това да бъде сторено с „абсурдната ситуация да се самоблокираме и самозастрелваме“, нищо че отново говорим за реакция на възмущение и гняв от едно отвратително безобразие…

Участниците в протестите от 2013 г., много от които сега кръстосват улиците в знак на отпор срещу мафията, изглеждат видимо озадачени от този обрат. Президентът, комуто безусловно вярваха, изведнъж ги предаде – това е неприятната истина. Не го казвам със злорадство обаче, въпреки че повечето му критици навремето често биваха ругани, а липсата на възхищение автоматично ги нареждаше сред „комисарите на подмяната.“ Независимо дали поддръжниците му наистина не виждаха за какво лицемерие и фалш ставаше дума, или по-хитрите просто гледаха да се трудоустроят около „протестната“ президентската администрация, днес самоизобличението на този човек е и тяхно изобличение.

Уви, дори да мразите някой да се прави на по-умен и прозорлив с подигравателното „Аз казвах ли ви на вас“, случаят „Плевнелиев“ няма как да не налее вода точно в тази мелница. При това го каза самата действителност, показа го самият живот:

Бодрите прогнози, че ще се еманципира от ГЕРБ, в крайна сметка бяха опровергани. Росен Плевнелиев не успя, по-важното – никога не бе имал намерението да се еманципира от издигналата го партия и от своя политически ментор Бойко Борисов. Той дължеше поста именно на него, а в нощта на победата Борисов даже му похвърли неуважителната реплика: „Който и да бяхме издигнали, щеше да спечели.“

По ирония обаче, тъкмо този случайно озовал се в Президентството човек трябваше да взима ключови решения в критични за държавата ситуации. Например в рамките само на година и половина на Плевнелиев се наложи да състави две служебни правителства. След оставките на кабинета на ГЕРБ (20 февруари 2013) и на кабинета с мандатоносител БСП (23 юли 2014), в ръцете му се озова цялата власт. Президентът разполагаше с всички лостове да наложи модел на управление, от който нито едно следващо правителство да не може да избяга. Но за съжаление, първото му творение се оказа неуспешно, като единственият положителен резултат беше за самия премиер. Дипломатът Марин Райков се самоназначи за посланик на България в Рим с любезното съдействие на президента, с което не остави съмнение, че е гледал на поста си просто като на обстоятелство, благоприятстващо дипломатическата му кариера. Този кабинет не успя да се справи дори с главната си задача – доброто организиране на предсрочните парламентарни избори.

Второто служебно правителство, оглавено от професора по конституционно право Георги Близнашки, повтори тази „грешка“ със замах. Инсталиран като параван за завръщането на ГЕРБ, още преди съставянето му, което се извърши по абсолютно непрозрачен начин, президентът (заедно с ГЕРБ и ДПС) настояваше за актуализация на бюджета и вдигане на дълга с 3.4 млрд. лв., за да подсигури финансово следващото управление. Плевнелиев лансира и абсурдната идея на кабинета да се позволи сключването на международни договори за заеми, които бъдещият парламент щял да ратифицира. Казано накратко – за предоставянето на „празен чек“ на правителство, което не е избрано от суверена и работи без парламентарен контрол. По този начин той пробва да се самоовласти, като разтегли правомощията си извън позволените му от Конституцията.

Слава Богу, предложението не мина. За сметка на това обаче кабинетът „Близнашки“ проведе чистка и подмяна на административния апарат, с което също излезе далеч от функциите на едно временно и по презумпция техническо правителство. Сбъднаха се и най-големите опасения, че възползването от протестите срещу предишното управление е целяло да върне ГЕРБ на власт. Да, протестите имаха основание – скандалното назначение на медийния магнат и депутат от ДПС Делян Пеевски за председател на Държавната агенция за национална сигурност беше нагла провокация към българските граждани. Да, срещу това безочие трябваше да се реагира! Но добре помним как автентичният гняв на излезлите по улиците хора беше задушен от предводители в лицето на гравитиращи около ГЕРБ пиари и икономически кръгове. Постепенно ГЕРБ се афишира и открито като двигател на „революцията“, с което отблъсна искрено отвратените от цялостното политическо статукво. На улицата останаха по-няколко активисти и подобни на проф. Близнашки „интелектуалци“ с амбиции да правят кариера под крилото на президента и ГЕРБ.

И накрая нещо, което винаги трябва да се припомня: през юни 2013 г. Плевнелиев също носеше вина за скандала „Пеевски” и хвърлянето на държавата в хаос. Той проспа промените, които парламентарното мнозинство вкара в Закона за ДАНС; отказа да свика Консултативния съвет за национална сигурност за обсъждане на поправките; пусна целия закон без каквито и да е забележки; не оспори и онази му част, която отнема правото на президента да има последната дума за председателя на агенцията. Твърди се, че Плевнелиев дори е знаел кой ще бъде предложен за поста, но впоследствие от „Дондуков” 2 категорично отказаха да опровергаят съмненията. Така или иначе обаче, той беше съучастник в скандала – обстоятелство, за което мнозина предпочитаха да си затварят очите, оправдавайки пътем безбройните му гафове и нелепите пози на антикомунист и евроатлантически ястреб. И даже малко нещо ни навираха в очите този случайно озовал се на поста човек като олицетворение на честността и икона на гражданския морал…

Е, всеки може да се заблуди, но заблудата относно фалша следваше да се е разсеяла, когато бившият президент не обели и дума за колаборацията между днешното управление и #Кой. Не се е чуло и да е казал нещо критично за решение на партията, която някога го направи държавен глава (как само звучи, Боже мой!), нито на правителството, оглавено от истински конкурент (съвсем не само по отношение на дългогодишен престой във властта) на някогашния Първи. Оттам и успокоението, че тази комична до голяма степен фигура вече не ни представлява, въобще не е достатъчно да заличи неудобството, че е вършила това цели пет години – с огромни дози фалш, до степен на карикатурност. А по едно време се понесоха и слухове, че го готвели за лице на нов десен проект, което означава… Неее, вие сериозно ли?!

Впрочем скоро прочетох една много поучителна история, която предлагам на вниманието на феновете му (ако още има такива, освен концесионерите от „Юлен“):

Хуан Доминго Перон бил водеща фигура в Групата на обединените офицери, издигнала лозунга „За велика Аржентина“ и претендираща за водеща роля на страната в Южна Америка. През юни 1943 г. висшите офицерски чинове извършили военен преврат под негово ръководство и властта поел ген. Педро Рамирес. Той разпуснал парламента, забранил политическите партии, въвел яка цензура, като междувременно направил Перон вицепрезидент.

В следващите години същият Перон провел консултации с лидерите на профсъюзите, изработил програма за социални реформи – изобщо ухажвал ги така, както не бил ухажвал и бъдещата си втора съпруга Ева Перон. Затова, когато през октомври 1945 г. група офицери, които му имали зъб, решили да го свалят от вицепрезидентския пост и бил хвърлен в затвора, той имал мощна подкрепа. Профсъюзите блокирали столицата Буенос Айрес с поход в негова защита, а в първите редици на демонстрантите била второразредната актриса от сапунените радиоопери Ева Дуарте. Точно там тя се превърнала в „Евита, кралицата на безризите“, което обяснява защо Аржентина дълго я оплаквала след нейната кончина.

До този момент обаче имало още време. Военните първо затворили Перон, но не успели да сформират правителство и били принудени да пуснат нашумелия си затворник. И на 24 февруари 1946 г. той триумфирал на президентските избори, след което с Евита се захванали да осъществяват чистка. Знаете ли от къде започнали? От профсъюзите! На практиката двамата подменили всички лидери, които подпомогнали идването на Хуан Перон на власт…

Не намеквам нищичко за Плевнелиев и любимата му синоптичка, макар и тяхната история да заприлича на латиноамериканска сапунка. Далеч по-важно е предупреждението, че ако в нечии глави наистина се въртят идеи за „лице на новата десница“, по-добре е овреме да се откажат от едното. Нека имат предвид, че работата няма как да стане с човек, който прецака и най-искрено вярващите в него фенове – онези, дето се кълняха в него като профсъюзен лидер в Перон. Една бутафория, за която не само не бива да се плаче, а чието отсъствие от политическата сцена трябва да се приеме с огромно облекчение. И не на последно място – с голяма доза самокритичност и самоирония, защото не изглежда красиво, камо ли умно, да се оставиш да бъдеш заблуден от обикновен буфосинхронист.

Не плачи за мен, Аржентина…

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top