Статии

Общество ли сме или сбор от земляни?

Интервюто взе Веселина Седларска

Диляна Денева е родена във Варна на 2 януари 1988 г. От 8- до 18-годишна възраст се занимава с модерен балет. Помощник ръководител е на детска група по модерен балет. Участва в национални и международни фестивали. Завършва СУЕО “Ал. С. Пушкин” във Варна с профил английски език. През 2006 г. претърпява автомобилен инцидент, който я парализира от врата надолу. Следват няколко години на рехабилитация и възстановяване, като в това време Диляна не спира да търси начини за развитие. Завършва бакалавър психология в най-големия британски университет за дистанционно обучение The Open University. Има петгодишен опит като координатор на проекти в правозащитната сфера в европейската неправителствена организация European Network on Independent Living.

През 2017 г. Диляна решава да смени посоката на професионалния си път, за да следва своята страст – книгите. Присъединява се към екипа на сайта Azcheta.com – най-голямата медия за книги и четене в България като стажант, а по-късно и като автор и отговорен редактор. Координира кампанията „Писател назаем“, която цели да запознае българските ученици в гимназиалните класове със съвременни български писатели. От 2018 г. е в екипа на дигиталната агенция BookMark, част от семейството на „Аз чета“, съсредоточена върху маркетинга в областта на книгоиздаването, културните и технологични проекти. Казва, че е намерила своето второ семейство с колегите от BookMark и „Аз чета“ и работата с тях я вдъхновява.

 На местните избори тази година се кандидатира за общински съветник на Варна с мотивацията да подобри средата на града за хората с увреждания. Макар да не бе избрана, темата за достъпността навлезе в политическия и обществен дебат.

 

Диляна, широко разпространено е мнението, че хората с увреждания пребивават в скритото пространство на дома си. Ти си опровержението на този стереотип – активен човек си с интересни занимания, имаш постижения и много приятелства. Въпрос само на избор ли е това?

Мнението отразява до голяма степен реалната ситуация в страната ни. Достатъчно е да се огледате около вас – колко хора с увреждания виждате? Не веднъж съм чувала коментари от хора, които отиват в западноевропейска държава за първи път, да се изненадват колко хора на колички срещат в ежедневието си. Хората с увреждания съставляват около 10% от населението на всяка страна. За да не ги виждаме в България,  причината не е защото ги няма, а защото средата е откровено враждебна към тях. Като се започне от инфраструктурата, мине се през транспорта, частни и обществени сгради, а какво да кажем за детски градини и училища?

В този ред на мисли, със сигурност не е единствено въпрос на личен избор да водиш живота, който искаш, по стандартите, които сам си си поставил. Не е въпрос на избор дали тротоарите в града ми са изпочупени или куп сгради са недостъпни, но аз решавам дали ще се чувствам жертва на недомислието или ще търся начини то да се промени.

Не винаги си била в инвалидна количка. Била си здраво,  танцуващо момиче, когато една автомобилна катастрофа те връхлетява. Какво осъзна, когато започна да водиш живот в количка? Какво здравите хора не забелязваме, докато не се наложи някой ден да забележим?

Думата “връхлетя” е съвсем на място тук. Защото внезапното преобръщане на всичко познато в живота ти не е запазен похват само на холивудските продукции. Да седна в количка в началото беше постижение и, повярвайте ми, от тези, които са ми стрували най-голямо количество пот, кръв и сълзи. Защото дълги месеци трябваше да минат, за да мога да се задържа седнала за 10 минути.

Осъзнаванията, които ми се наложи да направя, бяха прекалено много и сложни за 18-годишните ми плещи. Учих се дълго да живея в тънкото разграничение между приемането и примирението. Научих се на смирение, което обаче облякох в хъса за борба да постигам по-добра версия на себе си.

Ако трябва да съм съвсем конкретна, осъзнах по принуда, че пътищата ни (преди 13 години, но и днес положението не е твърде различно) са не просто неудобни за транспортиране на сериозно пострадали, те са животозастрашаващи; че има липсващо звено, което да се грижи хората, претърпели тежък инцидент, да се впишат в обществото отново; че архитектурната среда те изключва от куп банални ежедневни дейности, ако не се придвижваш прав; че хората дотолкова не са свикнали да виждат съграждани около себе си на колички (и изобщо с увреждания), че не знаят как да се държат (често в учреждение например се обръщат към спътника ми, за да попитат нещо, което касае мен самата).

Дружелюбен град ли е Варна към хората с увреждания? За теб какво е недостъпно в града по чисто архитектурни причини? Преодолими ли са с инвалидна количка варненски маршрути?

 Щом ми се налага винаги да обмислям предварително маршрут, по който да мина, за да стигна някъде, предполагам отговорът е ясен – Варна не е дружелюбен град към хората с увреждания. Не усетих да е такъв и при последното ми явяване на ТЕЛК комисия. Бараката (постройката не бих описала с друга дума), където се помещава комисията, е еманация на човешката глупост. Пояснявам за незапознатите, че това е място, където ходят само хора с физически проблеми. И то, за всеобщ потрес, е недостъпно. Има изградена рампа, но тя е просто изсипан бетон от човек, който вероятно е работил със затворени очи. Дори да сте късметлия и точно пред нея да няма паркиран автомобил, късметът ще ви изневери, ако сте сам – невъзможно е да се качиш с количка по жалкото съоръжение. Трябват минимум двама яки мъже. Пред ТЕЛК, нали разбирате?!

Ами художествената галерия “Борис Георгиев” и Радио Варна, където се провеждат редица културни събития? Там не съм добре дошла. Нито в залата за пресконференции на Фестивален и конгресен център Варна. Когато се кандидатирах за общински съветник тази година, се наложи да ме мъкнат по стълби в емблематичната за града ни сграда, за да представя позицията си, наравно с останалите кандидати. На повечето места хората са дружелюбни и отзивчиви и ми казват, че “няма никакъв проблем” – ще ми помогнат като ме свалят на ръце. В банка ми предлагат да излезе служител навън, за да си уредя делата, в магазин – да ми извадят стока… Хора, осъзнайте се! Проблем има. Благодарна съм за сърдечността и готовността да ми помогнете, но вие бихте ли се чувствали добре да ви мъкнат на ръце?

От проучванията ми по темата оставам с впечатлението, че най-голяма бариера пред хората в количка e най-близко до дома им – стълбището, липсата на асансьор, липсата на рампа на входа на сградата. По тази причина много хора остават като заложници вкъщи. Така ли е и във Варна или има опит, който си струва да бъде споделен?

Тази бариера е най-голяма от гледна точка на честотата на ползване на входа на жилищната сграда, асансьора и т.н. Буквално при всяко излизане от вкъщи и прибиране. Само че човек обикновено излиза от вкъщи, за да отиде някъде. Така че точка Б, както и маршрутът до нея, е точно толкова важен, колкото изходната точка А. Това е като често срещания казус – скосен тротоар, пресичаш нормално и стигаш до отсрещния нескосен.

В централната част на Варна се изградиха доста велоалеи, които бяха чудесен повод много тротоари да се скосят. Само че е добре политиката за достъпност да е заложена изначално в проектите за града, а не да използваме удобно пасващи отделни съоръжения.

Как мислиш – въпрос на какво е недостъпната инфраструктура? На липса на пари, липса на законодателство или дефицит в манталитета?

На първо място достъпността трябва да се залага още не етап проектиране. Не по-малко важен е обаче следващият етап – контрол при изграждане на сграда, път. Точно тук мисля, че се къса нишката. Срещала съм се със зам. кмет на Варна, за да обърна внимание на масова практика новоизградени инфраструктурни елементи да се правят недостъпни. Тук не говорим за липса на средства – най-честото оправдание на управляващите. Говорим за ясни инструкции за елементарни стандарти, които не струват повече. Къде от некадърност, къде от нехайство се допускат безумни грешки, за които всички данъкоплатци си плащаме. Спирала съм група работници, които в момента изграждат скосение на тротоар, видимо не по стандарти. Питам ги “Нали ще бъде скосено на нивото на улицата?”. А те с искрена почуда ми отговориха “Е, чак пък до  нивото на улицата!”.

Ти си консултант по достъпна среда, какво означава това? Кой търси повече твоя опит и знание по темата – тези, от които зависи каква да е средата, или тези, които се чувстват жертви на средата?

Означава, че използвам на първо място опита си като човек, който има нужда от достъпна среда, както и петгодишния си професионален опит в европейската неправителствена организация European Network on Independent Living, за да консултирам бизнеса и всеки с интерес да прояви необходимото уважение към всички членове на обществото. Иска ми се на този интерес да не се гледа като на благородна инициатива изключение, а да бъде част от дневния ред на всяка организация. Освен че е зачитане на основно човешко право, осигуряването на достъпна среда е също и икономически полезно. Ако изляза с приятели и търсим място, където да отидем да вечеряме или да се забавляваме, всички 10 (примерно) човека ще изберем достъпното пред недостъпното място. Така едно заведение губи клиенти и не по-малко важно – оставя впечатлението, че не си добре дошъл там.

Има ли във Варна обществена сграда, която може да служи за пример в достъпността, не говоря просто за рампа, а за подходящ асансьор, включително и достъпна за хора в колички тоалетна.

Без съмнение това са моловете. Обикновено те отговарят на всички изисквания за достъпност и предоставят възможност за равен достъп до всички обекти в тях. И въпросът е много добре зададен. За някои хора достъпността се асоциира с рампа. А понякога такава има, а след нея има още една площадка със стълби. Подобна частична достъпност не е никаква достъпност, защото само по себе си съоръжението не изпълнява функцията си. Винаги мисълта за човека, който ще ползва дадено място, трябва да е на първо място. Нагледала съм се на рампи, сложени, за да отбият номера. Жалко и тъжно е.

Стигаме може би до по-дълбок повод за размисъл – живеем ли така, че да личи, че сме общество, а не единствените земляни, останали на планетата? Помагаме ли си достатъчно? Осъзнаваме ли, че да се грижим за средата извън територията на апартаментите си, е точно толкова наша лична отговорност, колкото и на държавата?

Злополуката, която е променила твоя живот, не е променила отношението ти към образованието. Какви пречки срещна по пътя си към ученето – не само пречки от архитектурен характер, а и пречки от наслоени предразсъдъци, от липса на специална политика и традиции в отношението ни към хората с увреждания?

Разбира се, травмата и обездвижването ми не промениха желанието ми да се развивам. Промени се стратегията, която трябваше да предприема, за да следвам мечтите си.

Започнах да пиша мейли и да опитвам да се свържа с най-големите университети в България, за да получа информация, нищо повече. Отговор не дойде. Може би трябва да съм им благодарна, защото мълчанието им ме накара да си задам въпроса – защо се ограничавам с избора между български университети? Тоталното им игнориране би могло (в някоя паралелна вселена) да ме накара да си кажа, че може би образованието все пак не е за мен. Аз обаче започнах да проучвам други възможности. Два часа (2!) след като бях писала на най-големия британски университет за дистанционно обучение, получих дълъг и подробен отговор от тяхна страна. И то даващ конкретни отговори на моите въпроси, допълнителна информация, предложение за обсъждане по телефон… Тези хора ме накараха да се почувствам ценна още преди да стана техен студент и, разбира се, ме спечелиха.

Мога дълго да говоря за качеството на услугата, която получих, за безценния опит, който придобих в хода на обучението си. Съчетавах го с все още интензивна работа по възстановяването ми, а скоро след това и с първата работа за европейска правозащитна организация, която започнах. Така че активният ми живот изобщо не беше повлиян от това, че не движа част от тялото си. Може би най-просветляващи бяха престоите ми във Великобритания във връзка с обучението ми. Там за първи път на мен не гледаха като на природно изкопаемо. Бях приета спрямо постиженията си и начина, по който общувам. А тези две неща нямат нищо общо с това мога ли да ходя, бягам или танцувам. Там срещнах реализирана на практика философията, която имах. А тя е, че не съм специална заради инвалидната си количка, а заради това какъв човек съм и какво постигам. Факт е, че много неща се случват по-трудно, ако си на количка, но за мен това е единствено повод да се старая повече.

С какво държавата и общината са най-длъжни на хората с увреждания?

Изграждането на достъпна архитектурна среда е ангажимент на българската държава и общините, законодателно уреден в редица нормативни актове, като Конвенция за правата на хората с увреждания, закон за защита от дискриминация, закон за устройство на територията и други…

И какво от това? Според доклада на Комисията за защита от дискриминацията от 2018 г. съотношението между недостъпните и достъпните обекти в България е поне 8:1. Варна е на трето място в страната по недостъпна среда за хората с увреждания.

Няма да пропусна и друга твоя известна експертиза – книгите. Какво са те за теб? Кои книги ще препоръчаш на нашите читатели в списъка за Коледни подаръци?

Най-смисленият подарък за мен си остава книгата. Винаги избирам заглавие спрямо интересите на човека, за когото я купувам, а не налагам своя вкус. И все пак няма как да съм безпристрастна. Прекрасно е, че на българския пазар могат да се намерят издания, изпипани до последния детайл. За най-малките съм набелязала прекрасно илюстрованата книга “За Коледа ще си бъда у дома” (изд. “Дъбови листа”) от Холи Хоби. За малко по-порасналите препоръчвам “Вълшебникът се смее последен” (изд. “Мармот”) от Радостина Николова и Андрей Михов. Това е най-новата, четвърта част от поредицата “Приключенията на мотовете”, която обожавам да четем с племенницата ми.

На почитателите на разказите препоръчвам сборника “Истории от 90-те” (изд. ICU) с редактор и съставител Невена Дишлиева-Кръстева. Книгата съдържа 25 дълбоко лични истории и 3 фото разказа – всеки от които разкрива различен нюанс на онова важно за съвременната история десетилетие. Нека читателят на това интервю да не си и помисля, че сме се наговорили с Веселина Седларска да препоръчам книга, в която е автор! Просто “Истории от 90-те” е разкошна!

Наистина мога да продължа до безкрай, но ще спомена още само едно заглавие. “Леонардо да Винчи” (изд. “Софтпрес”) от Уолтър Айзъксън е биографията, която ме вдъхнови дотолкова, че след всяка прочетена глава търсех някого, с когото да споделя колко съм впечатлена. Ако мислите, че тя е сбор от факти за живота на гениалния творец, грешите. За мен основното послание в книгата е неизмеримата полза от това да сме вечно любопитни за света около нас.

…………………

“Редута.бг” започна рубриката “Живот в инвалидна количка”, в която ще разгледаме как стоят нещата с достъпността на градската среда в някои от големите ни градове. Вече ви разказахме за Сливен и Стара Загора, а сега за Варна.

Тази идея е вдъхновена и финансирана от фондация „Communitas“ с убеждението, че политиката няма как да е добра, ако не е добра към имащите най-голяма нужда от внимание.

 

Общество ли сме или сбор от земляни?

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top