Оттеглянето на западния „арменски поп”

 Да се оплачеш „на Запад” си е масов национален политически спорт. Вече десетилетия наред свикнахме с безкрайните драми около поредния износ на български политически скандал в западна посока. През последните седмици като номинална опозиция и ДПС влезе в ритъм. Запъти се да си търси отнетия депутатски мандат в съда в Страсбург и се обяви за пазител на конституцията и правото на избор. През последните дни партията отново прибегна до подобен ход. Сега поводът е потвърждаването на избора на Недим Генджев като главен мюфтия от страна на върховния касационен съд. За „мюфтийската криза” ще бъдат сезирани Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) и Европейската комисия. Само преди година пък, ДСБ се оплака в ПАСЕ, че липсата на покана за наблюдение на парламентарните избори е прелюдия към мащабни изборни машинации. ГЕРБ водеше битката си срещу тройната коалиция, колкото от София, толкова и от Брюксел. На БСП сега и е по-трудно да повтори операцията, но това идва от общото й състояние на безтегловност, а не от липсата на желание. В този навик има немалко от неизбежността на периферна държава, която дълго се мъчи да стане „част от нормалния свят”. Отварянето и демократизацията на страната също преминаваха през различни дози външен натиск. За да бъдат приети в Европа, партиите ни бяха принудени да се променят като това бе най-видимо при БСП. Но често във външното оплакване има и политическо удобство. На практика, изнасянето на проблеми навън в очакването на посредничество е относително лесно, защото изисква сравнително малко усилия и ресурси, а пълни добре медийните полета. Далеч по-лесно е да отидете при западния „арменски поп”, отколкото да правите подписки, демонстрации, публични срещи и обсъждания, протести, дълги публични кампании и т.н. В интерес на истината, този път ДПС едновременно ще си поддържа лустрото на защитник на права зад граница, но в същото време прояви някаква активност в Парламента, връчи протестни писма, направи среща и с главния прокурор. Играта на политическо оплакване обаче дава все по-малко резултати. България си стои в състояние на „постмониторинг” в Съвета на Европа (СЕ) от години и продължава и до днес да бъде критикувана за състоянието на съдебната система, свободата на медиите, корупцията и правата на малцинствата. Това стои толкова периферно, че дори много хора не го и помнят. Сегашното правителство спокойно заобикаля и „Венецианската комисия” към СЕ тогава, когато знае, че тяхното мнение няма да бъде в един тон с неговите намерения (например, идеите за специалните съдилища). В ЕС сме още под контрол, но спирането на фондовете е засега единствената реална санкция. Тя обаче е нещо като ядрена опция и не може да бъде използвана през няколко месеца. В рамките на механизма за контрол отчитаме някакви действия, но правителството изглежда много по-решено да го игнорира с усмивка, отколкото да му се зъби, както глупаво направи тройната коалиция. В НАТО пък играта с оплакването не може да се играе, но там участието в различни мисии по света отдавна се възприема като таван на българските възможности и с това всичко приключва. Причините за залеза на западния „арменски поп” са няколко. Една е, че санкциите са далеч по-малко възможни и хапещи, преди да влезеш в дадена международна организация, отколкото когато си вече вътре в нея. ЕС трябваше да създаде изцяло нов механизъм за някакъв натиск спрямо България и Румъния, за да се справи поне частично с този проблем. Друга много важна причина се крие в това, че нашия износ на политически скандал отдавна втръсна на повечето западняци. В тази рубрика можем да сложим дългогодишните битки и удари под кръста между отделните парчета на „старата десница”. Много преди появата на така наречената „нова” такава, на тези разправии се гледаше с отегчение и досада. На този фон, за Европейската народна партия организационната спретнатост на ГЕРБ бе много повече полъх на тишина след досадните дандании, отколкото авторитарна заплаха. Още по-съществена причина за рязкото намаляване на ползите от външнополитическото оплакване е, че просто светът се промени, а „стара Европа” е под натиск от развитието на глобализацията и никак не е склонна да си губи времето с подобни неща. Просто никой няма време да се занимава с досадния ни експорт на вътрешно-политическа драма при положение, че ЕС се чуди какво да прави със себе си и как да се променя, за да не изпадне зад борда на глобалния свят. По този начин, тези, на които обичаме да се оплакваме ни поставят в ситуация, в която собствената ни неспособност е достатъчно наказание. Това се съчетава с едно латино-американско отношение към България, от която се изисква някаква базова стабилност; що-годе съвместимо с елементарни стандарти управление; контролирана престъпност, която не се превръща в европейски проблем; скромничко международно поведение без големи проекти и инициативи. Повече отвсякога навлизаме в период, в който имаме две възможности: или да пораснем или да си останем в състояние на контролирана посредственост. Текстът е публикуван във вестник „Труд”  


Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top