Статии

Перфектният преход към демокрация

Шумният български „нов консерватизъм“ очаквано тръгна на исторически поход. В първите си варианти той се занимаваше предимно с разнопосочни, доста стандартни критики. Целите бяха познати, а пътищата до тях известни от по-големите събратя на съвременната консервативна мисъл – мултикултурализъм, експанзиращи интерпретации на човешките права, агресивна и прекомерна секуларизация и други. Фонът на избуяване на местната ново-националистическа вариация бе бежанската и имигрантска криза отпреди няколко години, която създаде подходящ истеричен контекст. Непрестанното рециклиране на едни и същи теми обаче очевидно доскуча на авторите на новата политическа вълна и тяхната критика от известно време трескаво търси да намери нови цели и опори за себе си. Очаквано съвременната политическа история на страната след 1989 година бе вкарана в оборот. Преди седмици, последният кандидат за ново-консервативна слава, Петър Москов, формулира различни критики към българския преход, най-вече за злополучния либерализъм, който ни „натресе“. Въобще, периодично, макар и през различни политически призми, се тиражира идеята, че един от големите грехове на прехода ни е неговата прекомерна, неуместна за историческия момент и местна политическа култура либералност.

Няма никакво съмнение, че преходът към демокрация и пазарна икономика е сред най-съществените събития на съвременната ни история. Нека обаче се върнем към изходната точка на процеса, конкретно за българския случай. „Ефектът на доминото“ достига България в ситуация на икономически разпад, но устойчив политически контрол от страна на комунистическата партия. Икономиката съществува благодарение на непрестанни заеми, индустриален шпионаж и тежка криминализация на цялата държавна структура, която институционализира всякакви форми на трафик. Стопанството е почти изцяло зависимо от комунистическия икономически блок, СИВ, а някои наченки на либерализация са направени няколко години по-рано, за да улеснят подготовката на комунистическите елити за задаващия се колапс – чрез откровени кражби и изнасяне на капитали и структуриране на стопански субекти, които да имат летящ старт след краха на системата. Икономиката е просто едно чучело, което ще се срине още при първите признаци на промяна. Политическата структура е монолитна, а контролът върху институции и служби на практика безпроблемен. Достатъчно документи показаха, че комунистическата власт не просто наблюдава отблизо възникващите мини структури на гражданска активност, но в повечето случаи ги и продуцира. Същото ще се повтори в значителна степен и при възстановяването на много-партийната система в страната. След 1989 година, България ще има най-контролирания от преформатираната комунистическа партия и ограничен преход.

Друга отличителна специфика на българския преход е и очевидния опит на пост-комунистическите мрежи да делегитимират новите политическа и икономическа системи дори когато консолидират контрол върху тях. Тази двоякост е особено любопитна и видима в тяхното поведение. Например, „плавният преход“ към демокрация и пазарна икономика е не просто стратегически ход за по-организирано трансформиране на политическата власт в икономическа, но и разтегля и задълбочава тежката дисфункционалност на институциите на държавата на прехода. Това разтегляне позволява реалното ограбване на активите много преди „лошата приватизация на Костов“ и мащабното преразпределение през банковата система, която бе фалирана от „куклата на конци“ Жан Виденов. На терена на едва прохождащото свободно предприемачество бяха пуснати мутрите, които не просто трябваше да канализират в правилната посока новата стопанска енергия, но и да очертаят отблъскващ и зловещ образ на пазарната икономика. Същото се отнася и за качествения скок в организираната престъпност около пост-югославското ембарго в средата на 90-те години на миналия век. Руините на това ограбване бяха завещани на „Обединените демократични сили“ след финансовото фиаско на БСП. Разрухата на прехода бе успешно приписана на българските демократи, независимо че тяхното първо силно правителство всъщност постави основите на новите пост-комунистически институции и стопанство. Либерализмът на прехода бе закичен с вината на пост-комунистическия разпад и тя продължава да бъде размахвана в българската публичност.

Дори в този тежък контекст обаче „лошият либерализъм“ успя да постигне немалко успехи. Техният списък е доста дълъг и включва създаване на нова конституция, разделение на властите, кодификация на защитата на човешките права, конституционализъм, върховенство на закона, защита на неприкосновеността на частната собственост, партиен и медиен плурализъм, свобода на религиите и други. Успоредно с това е политическата и институционална реинтеграция на страната в ЕС и НАТО. Много може да бъде казано за реалното развитие и състояние на тези принципи и структури в българския контекст, но със сигурност последното нещо, което би трябвало да се прави е те да бъдат изцяло зачерквани и подценявани. Нещо повече, те са на практика без алтернатива и тяхното забавяне по никакъв начин нямаше да помогне на европеизацията на страната. Кое от големите действия на прехода трябваше да бъде забавено? Нова конституция? Приватизация на фалирали предприятия и забавяне на стопанската либерализация и предприемачество? Кодификация на защита на правата на човека? Опитът за институционално разглобяване на тоталитарната държава? Нова съдебна система? Българският преход е такъв, какъвто е заради хората и силите, които го контролираха, а не заради иманентна грешка в неговата политическа и ценностна рационалност и мотивация. Странно е, че историческият опит от последните вече три десетилетия не е осветил в достатъчна степен тази реалност.

Този български преход може и често е критикуван, все повече по навик и с търсене на оправдание, отколкото след внимателен и реалистичен анализ. Той е отдавна превърнат в депозитар на всякакви разочарования, фрустрации и политически провали. Но това, че е далеч от идеалния си тип не го обезценява и обезсмисля. Не е особено трудно да бъде конструиран перфектния вариант на напускане на комунистическата система, поне мисловно. За страна, среда и култура като българската, винаги може да бъде казано, че той е подранил, че е можел да бъде управляван много по-добре, че е трябвало да даде съвсем други резултати. Но именно една консервативна нагласа трябва да внимава да не направи перфектното враг на доброто. Поне ако е истинска, честна и исторически мотивирана. Тя трябва да е особено внимателна в нашия контекст, защото рискува в някакъв момент да обяви комунизма за….. консервативен. И да превърне себе си в тежка бутафория.

Перфектният преход към демокрация

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top