Статии

Погълнатите от бетона деца

Има една групичка деца от съседния блок, която всеки ден през лятото се събира под, около, върху, между клоните на последното останало дърво по средата на кварталния паркинг. По мое скромно мнение, това е единственото дърво, което все още ражда толкова едри и вкусни джанки в цяла София. Не се опитвайте да ме убедите в обратното – междублоковите градинки в квартала  вече са застрашен вид, а поредната „първа копка“ върху последния хубав спомен от детството ми вече е факт. Иска ми се да сантименталнича, но така високият интерес към покупко-продажба от страна на онези имагинерни „95% кореняци“ софиянци драстично влияе на някакви си там по детски невинни преживявания отпреди 15 години.

Но не става дума за мен, а за онези подрастващи деца, рожби на новото хилядолетие. С ръка на сърцето мога да твърдя, че моята особа е станала ням свидетел на тяхното израстване. Видях как се учеха да карат колело. Прибирайки се от работа, случайно дочувах първи трепетни признания – онези, завършващи с притеснено пожелание за лека нощ. Сепвах се от писъците на рев при ожулено коляно или навехната ръка. С течение на времето, по някакви обясними само за мен причини,  успях да олицетворя онова джанково дърво със себе си – винаги там, но, уви, само в пустошта от бетон и метал. На фона на разцвета в технологичната ера, малчуганите и вече не толкова малките им другарчета продължаваха да обират джанките, независимо дали още са зелени и стипчиво-кисело или керемидено червени от сладост. Повечето са един набор или поне достатъчно близък, за да се формира една стабилна група от съмишленици в пакостите и магариите. Сигурно не са гледали „Войната на таралежите“, нито са чели книгата, но пък точно на такъв тип повествование ми напомнят. Всеки си влиза в определения типаж със своите идеи и проекти за следващата лудория.

В последните две-три години обаче започнаха да навлизат в света на тийнейджърството. Групата започна да се разпръсва, най-големите спряха да се събират под джанката с останалите и започнаха да ходят нагоре към Студентски град, без дори още да се причисляват към лоното на студентския живот. С първите игри на карти дойде и първото посещение на казино, първите свалки, първата бутилка водка. Като цяло – започна началото на загубата на морал.

Искрицата живот в очите им започна да изтлява. Преди искрено им се възхищавах на способността да съхранят онази невинност, нехарактерна за съвременните им връстници, забили нос в екрана, вглъбени в един виртуален свят, далеч от реалността. Вече все по-рядко виждам будни погледи, събиращи в себе си заинтересованост и любопитство към случващото се около тях. Негативните забележки относно социалните мрежи набират главоломна скорост в последно време, но, уви, нищо не може да спре спускащата се по нанадолнище притегателна сила на технологиите. Почти невъзможно е да се живее без смартфон. Хората, които все още притежават и използват като първично приспособление за комуникация някои от старите Нокии с копчета, или са над 60 години, или им е метнат етикет от типа на „авантюрист“, „отшелник“, „самотник“. Децата на деня все повече и повече започват да заприличват на малки роботчета, програмирани с определена програма, ъпдейтваща се спрямо новоизлезлия модел смартфон или таблет.

Не знам къде и в кого да търся вината за тази цялостна деградация в поколението от началото на века. Връщам се пак на дечурлигата от блока. В един вече отминал момент децата в квартала ми изглеждаха като индивиди от изчезващ вид. Не бях виждала нито едно от тях да държи таблет или смартфон в ръка. Игрите на карти, стражари и апаши, гоненица, жмичка и тем подобни не бяха отживелица за тях. Все още бяха част от съвремието – онази действителност, раждаща непрекъснато отрочета на поникващи като гъби безброй нови технологични предприятия. Неимоверно много се радвах на някое дете в метрото с книга в ръка вместо някоя джаджа. И всеки път неимоверно се сещах за глъчката през лятото всеки следобед пред блока ми.

Докато един ден, пътувайки с колата по все още спокойния булевард към вкъщи, попаднах на неестествено задръстване в 3ч. следобед. Напред колоната от автомобили се престрояваше в една лента. Другата беше заета от спряла полицейска патрулка, охраняваща сбирщина човеци с плакати, събрали се по тротоара, скандирайки за нещо. Подразних се, разбира се. Не стига, че мине, не мине, центърът се блокира точно в пиковите часове на деня от 10 човека, с още 30 полицая около тях, подсигурявайки сигурността по време на мирен протест на природозащитници, ами сега даже и в отдалечения ми квартал ставам потърпевша на подобни мероприятия.

За моя почуда обаче, приближавайки се до насъбралите се, надписите по плакатите гласяха лозунги против презастрояването на детските площадки и малките паркови места в съседния квартал. С близкия достъп до метро линията, частните автомивки, магазинчета или пък ,не дай си Боже, някоя сладкарница бяха разрушени до основи, за да може да се издигнат величествените пететажни блокчета, готови да приютят новодошлите в столицата, в замяна на едно малко състояние, разбира се. И както всички протести предсказуемо завършват с неуспех в нашата демократична държава, така и този частен случай не беше изключение от многото. Седмица по-късно детските метални катерушки от друга страна на булеварда бяха оксиженирани, унищожени и закарани за вторични суровини. Площадката се изравни и багерчето бавно и полека изкопа първата дупка за основите на блок.

Мрънкам си за загубата на блясък в детските очи, будност в погледите им, но всъщност къде е първоизточникът на тази пагубна съдба? Ми няма как един родител да обясни на детето си, че няма смисъл да играе на телефона си, когато от четирите му страни има само бетон. Как ще му покаже как се играе на „фунийки“ като аха-аха да се затича и излиза на булеварда? Нещата се навързват на спирала с омагьосан край, неизвестно никому до къде ще ескалира, или по-скоро деградира.

Преди, джанковото дърво раждаше стотици плодове. Даже имаше още три около него – подгласника, които станаха жертва на един бетоновоз преди около две години, който изравни земята за паркинг. Въпреки всичко, блокчетата растат. Кому са притрябвали някакви си ненужни джанки. То като цяло децата вече нямат нужда от дървета, като могат да си построят цял град на екрана на мултифункционално устройство като таблет или смартфон. Или пък могат да пропътуват хиляди километри на Google View и да разгледат Италия примерно. Вече това да пътуваш, да се блъскаш по автобуси и летища става отживелица. Но по-важното е еволюцията, разбира се. С телефон в ръка и поглед, вторачен надолу в краката, докато някой стълб не се впие в центъра на челото ти и не остави червения белег на глупостта. Но продължавам да се питам откъде извира тази целеустременост към дъното. Кой е виновникът за тази абсолютна незаинтересованост и погасването на огъня в очите, символ на будност? Не сме ли всъщност самите ние? До кога ще продължаваме да спим зимен сън! Събудете се! Лятото почти свърши.

Погълнатите от бетона деца

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top