Под игото (съвременен прочит)

Тая прохладна вечер премиерът Бойко Борисов, гологлав, по халат, вечеряше с домочадието си на двора.

Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше деня и нощя. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на чедата. А тия бяха многобройни, опустошаваха мигновено хлябове и блюда и напълно оправдаваха турската дума: сомун душманларъ.

Премиерът хвърляше от час на час добродушни погледи на тия запъхтели работници с остри зъби и несъкрушими воденици, усмихваше се и казваше весело:

– Яжте, татовата, да порастете! Кунева, налей паницата пак!

Меглена Кунева отиваше при чучурчето, дето изстиваше руйното вино, наливаше и донасяше дълбока фарфорова паница. Борисов я поднасяше, като казваше благоразположено:

– Пийте бре, маскари!

И паницата изреждаше всичкия народ. Очите светваха, бузите се зачервяваха и народът си облизваше с наслаждение устните.

Премиерът имаше свой практически възглед за възпитанието. Човек от прежното време, той със своя естествен здрав смисъл разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по-силно се желае. По тая причина той направо поверяваше на близките си ключа от ковчега с парите.

– Пеевски, иди отвори севлевия сандък и ми донеси кесията с минцовете!

Друг път поръчаше:

– На, татовата, иди ми отчети от панерчето с жълтиците двайсет рубета, та да ми ги дадеш, като се върна. – И излизаше.

Като беше постоянно слисан с премиерските си работи, Борисов само на трапезата виждаше народа си вкуп и тогава допълняше възпитанието му по доста своеобразен начин:

– Първанов, не се пресягай така на софрата, не бъди такъв фармасонин.

– Цацаров, не дръж ножа като касапин, не коли, ами режи човешки хляба.

– Пеевски, що си се разкопчал като ахиевски читак? Па хвърляй феса, кога сядаш на софра. Косата ти е пак порасла като на тутраканец; иди при Ахмед да ти я остриже — казашки.

– Лукарски, сбери си дългите мотовили, да се сместят и други хора. Кога идем на заседание, там се разтягай.

Но само когато беше разположен Борисов, наставленията му имаха такъв тон; сърдит ли беше нещо, на трапезата царуваше гробно мълчание.

Борисов седна пак на постланото с червен китеник одърче, загнездено между високия чемшир, и запуши чибука си. Министрите, депутатите и коалиционните партньори се разположиха по-свободно на чергата до шумящата баричка.

Тая вечер премиерът беше в добро настроение на духа. Той с любопитство следеше боричкането на ситите, с розови бузички министри, които цепеха въздуха със звънливите си смехове. На всеки миг те образуваха живописна група, из която шумно излазяха крясъчета, весели кискания, сърдити гласета: те приличаха на рояк птичета, що играят из клоните. Но тая невинна радостна игра сдоби изведнъж по-войнствен характер: ръчичките замахаха по-живо, разменяха се малки юмручета, чуха се застрашителни крикчета и се дигна писък и врява – птичият концерт се обърна на сражение.

Победители и победени – всички се затекоха към Борисов да се тъжат или оправят. Сега от безпристрастен зрител премиерът се обърна на съдия и издаде присъда. Някои – като Румяна Бъчварова, той погали по главичките. Други – като Петър Москов, леко потегли за ушите, а най-малките той целуна по бузките.

И народът се умири.

Сега най-малкото политиче, разбудено от шума, изплака.

– Спи, Николайчо, спи, че руснаците ще дойдат да те грабнат – казваше му президентът Плевнелиев, като люшкаше военния министър Николай Ненчев на коленете си.

Борисов се навъси.

– Росене – каза той, – стига си плашил с тия руснаци!

– Ех, така зная аз – отговори Плевнелиев, – и нази са с руснаци плашили… та и не са ли за плашене, да ги порази Господ!

Борисов запуши пак и подкани охотниците за пиршество. Защото, при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки н изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели. Погледнете народната поезия, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там, покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни.

На идния ден обядът беше наслаган вече въз един шарен месал на тревата. Два полвяка, един с бяло, друг с червено вино, се изстудяваха във воденичната вада, която течеше край самата морава. Циганите теглеха лъка по гъдулките си и пееха с издути гърла турски маками. Един кларнет и две дайрета, с гърмежа на тенекийките си, допълняха тоя шумен оркестър. Обядът беше твърде весел. Наздравиците заследваха една след друга, те се правеха седешката, по тогавашния обичай.

Пръв пи наздравица Делян Пеевски:

– Наздраве, дружино! Кой що желае, господ да му даде; който нам зло мисли, господ да го очисти! Който нас мрази, по корем да се татрази!

Чашите се гаврътнаха шумно.

– Да живее компанията! – извика главният прокурор Сотир Цацаров.

Музиката, която беше млъкнала, захвана пак и пресече наздравиците; но Радан Кънев, който не беше казал още своята, махна на цигуларите да млъкнат, стана прав, озърна се и извика:

– Господа, прокламирам моя тост за българското liberte. Vivat! – И изпи чашата си.

Но дружината, която не разбра добре тоста му, държеше чашите си пълни, като мислеше, по възторжения му вид, че той има реч. Кънев се позачуди, че не прие никак отзив, смути се и седна.

– Какво искате да кажете, господине? – попита студено Цацаров, който стоеше срещу Кънев.

Радан се намръщи.

– Mисля, че говорих доста ясно, господине: пих за българската свобода.

– Какво разбирате под свобода? – попита пак Цацаров.

Борисов се обърна:

– Аз мисля, че трябва да пиеш за българското робство – никаква българска свобода не съществува.

– Не съществува, но ще я сдобием, приятелю мой.

– Как ще я сдобием?

– Като пием – отзова се някой иронически.

– Не, като се бием! – отговори Кънев разпалено.

Това наелектризира дружината.

– Агуш – извика един, – засвирете "Поискал гордий Никифор".

Това беше тогава българската марсейлеза.

Музиката гръмна и цялата дружина подхвана песента. Когато дойдоха до стиховете: „Сечи, коли, отечество да се освободи“, въодушевлението се увеличи и ножовете и вилиците замахаха из въздуха.

В това време всичките гълчаха шумно, без да се чуват един други, защото музиката беше подхванала някакъв турски марш и дайрето заглушително блъскаше.

Реформаторите се бяха отделили от другите и под едно дърво разпалено се препираха за нещо си. При тях беше се приближил и Цацаров.

– Вие ми говорите, че е нужно да се предприеме тая борба – продължаваше Цацаров начнатия разговор, – защото има за цел свободата. Свобода? Каква е тая свобода, да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е вашата свобода? Аз за нея не давам капка кръв от малкия си пръст.

– Но слушайте, господин Цацаров – отговаряше Радан Кънев. – Вашите начала и аз ги уважавам, но нямат работа тука. Нам трябва преди всичко политическа свобода, сиреч сами да бъдем стопани на земята си и съдбините си.

– Елате тука бе, какво философствувате там? – извика властно Борисов.

Всичките се усмихнаха.

Само един човек се мяркаше там, като един призрак. Той беше Мунчо. Като позна компанията, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня.

Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.


Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top