Когато „пост-истината“ бе обявена за дума на годината през 2016 година, сякаш почти всички забелязаха събитието. Колективното усещане бе, че на нещо важно и съществено около нас е намерено подходящото име. Че моментът е уловен точно и сме успели да се ориентираме адекватно в дебрите на сложната и често хаотична ежедневна публична реалност. Думата веднага стана нарицателно и се озова в речника на всички – политици, коментатори, преподаватели, обикновени хора. Тя светкавично успя да генерира и цяла мрежа от понятия около себе си, с които да я обясним по-добре, да осмислим пътищата, водещи до нея. Казано иначе, едно понятие съумя да създаде впечатляващ консенсус и се превърна в основен маркер за осмисляне на нашето настояще и бъдеще. Както често се случва обаче, пост-истината бързо прескочи в публичната реторика и политиката. Всички я взеха на въоръжение и я обърнаха в инструмент срещу нападки или несъгласия. Обвиняват ви в нещо, няма проблем. Просто казвате, че сте жертва на фалшиви новини, на недобронамерена атака в ерата на пост-истината. Думата бе изхабена преди да я осмислим. Но ако приемем, че тя ще е с нас оттук нататък си заслужава да я погледнем по-внимателно.
Двете основни дефиниции на речниците на Кеймбридж и Оксфорд поставят един и същи акцент с лек нюанс: намаляваща роля на фактите и аргументите върху индивидуалното и колективно мнение за сметка на нашите емоции и вярвания. За някои това е отстъпление на разума, който внезапно решава да не разчита на множеството факти и тяхната подредба и интерпретация. Вместо него, започва да доминира емоционалното отношение към света около нас и мрежата от вярвания, които носим в себе си или в обществото, в което живеем. Някои по-задълбочени дефиниции обаче не просто фиксират подобен преход от разумно към емоционално, а се опитват да опишат условията за него. Тук именно се появяват и „фалшивите новини“, които всъщност се явяват тухличките, с които се изгражда тази нова реалност. Без примерни социални и политически събития обаче подобно твърдение няма как да получи широко одобрение и популярност. Тоест, към сухата дефиниция трябват и значими процеси и случки. В този смисъл, пост-истината дойде с Брекзит и избора на Доналд Тръмп. С твърдението, че ако Британия излезе от ЕС здравната система ще получи допълнителни 350 милиона лири на седмица или пък с десетките примери на фактологически неверни твърдения от самия Тръмп. Комбинацията от игнориране на факти и избор на емоционална основа, твърди се, доведе пост-истината.
Подобна интерпретация обаче има немалко критици. Те настояват, че драмата е прекалена и раздута. Всъщност се разпада либералната публичност, която досега се е крепила на безусловния авторитет на големите установени медии и на технократите в заблатените западни демокрации. И двете общности просто загубиха своя монопол. Първите вече не могат да проектират и налагат своите версии и интерпретации за случващото се, докато вторите вече нямат нужното доверие сред гражданите в резултат на множество сбъркани прогнози и политики. Тезата за нарастващата роля на емоциите в политиката пък се приема като пореден знак за снизходителното либерално отношение към „обикновените хора“, чиито решения и избори по този начин се принизяват до хаотични и късогледи вопли за внимание или просто яростни избухвания, нямащи нищо общо с рационалността и дори разбирането за собствените интереси. Нещо повече, либералите се сещат за емоциите и тяхното място в политиката и публичността едва когато започнаха да губят контрол върху тях. Оттам произтича и поголовното суетене и вайкане около случващото се. От тази гледна точка, цялата какафония около пост-истината е всъщност отдавна необходима корекция на либералната медийна и експертна доминация. Нейните последствия не са негативни, а освобождаващи.
Баналната реалност е, че и в двете позиции има елементи на истина и доза тенденциозност. Затова ориентацията ни ще дойде от търпеливото изолиране на различни тенденции, които носят промяната в публичната среда около нас. Отношението към фактите зависи много от тези, които ни ги представят и сглобяват картини и интерпретации от тях. В този смисъл, драматичната загуба на авторитет на най-различни политически и публични институции моментално увеличават склонността на хората да се съмняват и да проблематизират това, което чуват и виждат. Атомизацията на отделния човек също има роля, доколкото постепенно изчезват по-устойчиви общности през които той/тя осмислят и подреждат ежедневния свят. Размножаването на източниците на информация и мнение през нарастване на медийните платформи и източници и социалните медии също намалява увереността на гражданите във факти, мнения и картини. Специално в политически план, мнозина изследователи убедително вече илюстрираха увеличаващата се политическа поляризация (особено в САЩ и Великобритания, но постепенно и в Европа). Като членове на своята, все по-затворена политическа общност, колективните интерпретации на случващото се започват да предхождат отделния факт и той просто се отхвърля или игнорира.
Политическата злоупотреба с факти и прогнози също има своето подкопаващо влияние. Чудесна илюстрация в това отношение бе кампанията преди британския референдум за напускане на ЕС, когато двете страни се замерваха с еднакво нереалистични сценарии и прогнози за бъдещето. Едните, с множество данни и с помощта на държавните институции, чертаеха бъдещ икономически апокалипсис, докато другите рисуваха картини на бляскаво икономическо бъдеще на глобална Британия. Смесването на истински и измислени факти също бе често явление в кампанията. Например, върху достоверното число на влезлите в Европа бежанци и имигранти бе насложена измислицата за предстоящото влизане на Турция в ЕС и така се усили истерията. Ситуацията се усложнява допълнително от една друга базова промяна в света, в който живеем. Глобализацията и взаимосвързаността правят още по-трудно разбирането на причинно-следствените връзки, на зависимостите между различни действия и техните последици. Самото разбиране на света около нас става по-трудно и една от реакциите на тази нова реалност е нарастващата склонност да се доверяваме на собствени или групови оценки, убеждения, вярвания. Дори когато фактите сочат в друга посока или би трябвало да ни принудят да се съмняваме. Тази промяна е по-скоро извън полето на политиката и има друг произход, но допълнително засилва ефекта на самозатваряне.
В целия разговор около пост-истината често отсъства времевия елемент, проектирането на сегашните тенденции в бъдещето и тяхното влияние върху обществата ни. Истината е, че ако случващото се в момента наистина се окаже устойчиво, ще станем свидетели на множество последствия. Може би най-същественото ще бъде разпадането на възприятието за „ние“, превръщането му в множество трудно съжителстващи групови, или племенни, както все по-често биват описвани, общности, които едва удържат някаква хомогенност и съвместимост. Ако светът изглежда съвсем различен от всяка една кула, тогава и бъдещето на всяко племе може да стане несъвместимо с това на довчерашните съграждани. Ако години наред сглобяваме своите разбирания и интерпретации през дигиталните гета, в които членуваме националното колективно чувство също ще бъде силно проблематизирано. Истеричното противопоставяне между все по-фрагментираните и самозатворени групички ще превърне публичното управление в мисия невъзможна. Версиите за реалността ще се множат, ще спорят шумно помежду си, ще настояват все по-неотстъпно за своята правота. Докато не застанем на ръба на социалния разпад и не се окажем принудени някак си да ги направим отново съвместими.
