След като се спотайва като хамстер в трици няколко дни на градиращи протести, премиерът Борисов най-сетне се почувства окрилен да излезе пред публиката. Разположил се удобно в кабинета си, край внушителната библиотека, на чиито рафтове са поставени само рамкирани снимки от срещите му с държавни ръководители, той обяви, че този път няма да хвърля оставка. Ясно защо – в сряда европейските приятели му дадоха рамо с положителен доклад за антикорупционните постижения на правителството, което му позволи още в четвъртък да се появи на телевизионния екран поокопитен. Че даже и да се заяжда с президента, който за голямо негово съжаление вече не се казва Росен Плевнелиев.
Ееех, а колко лесно щеше да бъде, ако се казваше Росен Плевнелиев и все още можеше да разчита на него!
При това самият бивш президент го доказа, давайки всичко от себе си, за да подгрее премиерската изява, като за начало ни се обади от ефира на БНР, а сетне ни се показа и от Нова телевизия. Намеквайки, че Румен Радев е малко нещо подбудител на протестите, той не видя никакви предпоставки за оставка на правителството, но за сметка на това заподозря „геополитически сблъсък на българска територия“, който службите следвало внимателно да проверят. Зад разгневените хора, с други думи, пак прозирала вечната ръка на Путин, доколкото на места недоволството било предвождано от коли с руски номера. И тъй като правителството било напът да отвори вратите на страната ни към Еврозоната и Шенген, съвсем очевидно било, че същите разгневени хора са грубо изманипулирани да се усъмнят в постиженията на управляващите и да излязат по улиците…
Най-смешното от всичко казано дотук обаче не е в обстоятелството, че тези двамата си вярват, а че все още се намират и такива, които да им вярват. „Само така! Всяка партия, която може да държи БСП и ДПС далеч от властта, получава моя глас“, пише един, докато друг му приглася: „Оставка под натиска на руски и комунистически подлоги ще е истинско предателство спрямо България. Да им подариш страна, с препълнени сметки, огромен валутен и фискален резерв, си е истинско престъпление!“. В това време трети призовава: „Никакво отстъпление пред мутрите и русофилистиците този път!“, а четвърти е категоричен, че става дума за „очевидно дирижиран от Москва опит за докарване на власт пак на БСП -ДПС“. Пети дори възхвалява Плевнелиев като „борец срещу мафията“, но шести му опонира, че е не просто борец, а „доказан борец“, и т.н., и т.н.
Да, далеч по-лесно щеше да бъде, ако Плевнелиев караше втори мандат, защото нямаше да има нужда да се мъкне от хиляда кладенеца вода, за да не подава Борисов оставка. Точно обратното – премиерът спокойно можеше да я хвърли в разгара на зимата, та недоволните да му се махнат от главата, както обича да казва. И отгоре на всичко отново щеше да е в ролята на жертва, катурната от власт от „комунистите“, при такива постижения, такъв възход и такива аплодисменти от Брюксел!
А представяте ли си наистина какво щеше да се случи, ако си припомним събитията от зимата на 2013 г.?
Още в първата си реч назначеният от Плевнелиев премиер Марин Райков декларира, че по същество няма да се съобразява с протестиращите. „Ще слушам повече мълчаливото мнозинство”, каза той, при положение че към онзи момент социологическите изследвания регистрираха около 70-80% обществена подкрепа за ставащото на улицата. „На улицата” пък вече се бяха самозапалили трима души и тези задвижени от гняв или отчаяние драстични актове идеха да подскажат на служебното правителство, че поема управлението на страната в особено тежка ситуация.
Премиерът Райков обаче не само не преодоля това изпитание, което му даваше възможност да излезе от образа на паркетен дипломат и да покаже искрено отношение към задачата, с която се е нагърбил, а я пропусна по изумително нелеп начин. Прехвърчайки с хеликоптер от София до Русе, за да се срещне с бившия Русенски митрополит и новоизбран патриарх Неофит, та заедно да призоват за прекратяване на самозапалванията, служебният министър-председател показа, че е повече служебен, отколкото министър-председател. Той не прие и призивите за ревизия на държавата (което да покаже реалното й състояние) и за смяна на областните управители (което да лиши ГЕРБ от възможности за евентуална манипулация на изборите), а за капак се самоназначи за посланик на България в Рим. И по-важното, неговият кабинет не успя да се справи дори с главната си задача – доброто организиране на предсрочния парламентарен вот.
Глупаво е, разбира се, да се гадае дали това днес щеше да се повтори, но съдейки и по второто служебно творение на Плевнелиев, оглавено от професора по конституционно право Георги Близнашки, Борисов има защо да се терзае, че не го издигна за втори мандат. Инсталиран като параван за завръщането на ГЕРБ през юли 2014 г., още преди съставянето му, което се извърши по абсолютно непрозрачен начин, президентът (заедно с ГЕРБ и ДПС!) настояваше за актуализация на бюджета и вдигане на дълга с 3.4 млрд. лв., за да подсигури финансово следващото управление. Плевнелиев лансира и абсурдната идея на кабинета да се позволи сключването на международни договори за заеми, които бъдещият парламент да ратифицира, или по-точно за предоставяне на „празен чек“ на правителство, което не е избрано от суверена и работи без парламентарен контрол.
Предложението не мина, но за сметка на това кабинетът „Близнашки“ проведе чистка и подмяна на административния апарат, с което сбъдна и най-големите опасения, че възползването от протестите срещу управлението на марионетката Орешарски е целяло да върне ГЕРБ на власт. Не казвам, разбира се, че самите протести нямаха основание, напротив – назначението на депутата от ДПС Делян Пеевски за председател на Държавната агенция за национална сигурност беше нагла провокация към българските граждани. Хубаво е обаче да си припомним и как автентичният гняв на излезлите по улиците хора беше задушен от предводители в лицето на гравитиращи около ГЕРБ пиари и икономически кръгове, а постепенно ГЕРБ се афишира и открито като двигател на „революцията“. С това отблъсна искрено отвратените от цялостното политическо статукво, в резултат на което на улицата останаха няколко активисти и подобни на проф. Близнашки „интелектуалци“ с амбиции да правят кариера под крилото на президента и ГЕРБ.
А, да не забравя и друго! По повод на протестите и в навечерието на българското европредседателство същият Плевнелиев обяви: „Още не сме се освободили от робската си психика, все очакваме някой друг да ни освобождава“. Въпреки че недоволството беше и срещу презастрояването на Банско и Пирин, т.е. срещу задкулисните сделки на властта и поредното тържество на олигархията, някогашният борец против мафията не просто не поиска от Бойко Борисов да разкрие кой е истинският собственик на фирмата концесионер „Юлен“, а му пожела да задмине Тодор Живков по дългогодишен престой в управлението. Не издигна и глас в защита на прозрачността, морала и правилата, ами направо призова: „В Банско трябва да се направи втори лифт веднага“. След което сравни отказа това да бъде сторено с „абсурдната ситуация да се самоблокираме и самозастрелваме“, нищо че отново говорехме за реакция на възмущение и гняв от едно безобразие…
Ако не за друго, по поне можем да си отдъхнем, че днешната ситуация не зависи от този злотворен тандем. А донякъде даже да изпитаме и злорадство, че Борисов се лиши от такъв верен помощник, въпреки старанието на последния да се хвърля на амбразурата във всеки удобен за него момент. Колкото и да са основателни критиките, че настоящият президент набляга повече на есетата, отколкото на предлагането на решения, „партията – държава“, за която Радев говори, изпусна важен управленски лост и това определено е чудесна новина. Една оставка, последвана от поредното служебно правителство, което да трасира пътя на ГЕРБ към властта, би удължила живота на тази вредна конструкция; бягството би улеснило завръщането й за четвърти път.
Четвърти път, ей!
И по ирония, в момента Плевнелиев е абсолютно прав, че това правителство не бива да пада, защото по отношение на ГЕРБ със сигурност ускорява „абсурдната ситуация да се самоблокираме и самозастрелване“. Нещо повече: нека арогантността не само продължи, ами дори е хубаво да се засили по наклона, тъй щото мнозинството от хората наистина да вземе да се ядоса. Нека и Борисов всеки ден дава интервюта как не може да махне Валери Симеонов, как оставката не е дневен ред, как живеем все по-охолно, та да вземе то най-после и да се вбеси. Тогава гарантирам, че протестите няма да се оттекат в канала на розовите свирки и бутафорните пърформанси, а точно през зимата онзи без-нито-една-книга-в-кабинета- си трескаво ще търси из дебелите книги съвет къде да се скрие. Веднъж завинаги и, ако обича, вовеки веков…
Апропо, това отдавна се очакваше да стори Плевнелиев, но изглежда още има какво да предложи. И току-виж действително станал борец против мафията и статуквото тъкмо с напъните си да ги брани с познатите евроатлантически клишета, придружени от тоталното неразбиране колко им писна на хората и от тях, и от него, и от всички и всичко. Във всеки случай, както и да се справи с протестната вълна сега, „партията – държава“ все някога ще има повод да си спомни думите на епирския цар, произнесени преди близо 2300 години: „Още една такава победа – и ние сме загубени”.
