Статии

Пълзящият евроскептицизъм

На пръв поглед всичко изглежда добре. Във всички основни допитвания до общественото мнение, българите продължават да са сред най-подкрепящите европейския съюз граждани. Всички стандартни въпроси, които обикновено се използват връщат горе-долу едни и същи, сравнително високи резултати. Независимо дали става дума за оценка на ползите, доверие в институциите или пък вяра в бъдещето. Данните малко варират през годините и общите позитивни нива постепенно вървят надолу, но няма съмнение, че по тези въпроси ние имаме относително ясно отношение. Въобще, в по-широк план съществува почти непоклатима увереност в общество, политици и анализатори, че еврооптимизмът ни е сред малкото сигурни неща. Дълги години се убеждавахме, че тази позитивна нагласа има различни просветени основания – постепенно осмисляне и възприемане на европейски ценности, разбирания и практики, увереност в множествените ползи от членството, чувство на културна и цивилизационна принадлежност и други. През последните години обаче сякаш причините могат да бъдат търсени на други, доста по-прозаични места – от ЕС идва „келепир“, пък и ние никога няма да харесваме достатъчно собствените си политици и институции, за да се откажем от европейските. Нещо повече, негативните динамики в цялостната среда и отношение към Европа са все повече и все по-очевидни.

Една от тях е все по-дълбокото мълчание на про-европейските политици в страната. Дори повърхностното заслушване в политическата ни реторика впечатлява с рязкото намаляване на европейските теми, както и позитивното говорене по тях. Дълги години говорехме за догонване, норми, цели и амбиции с европейско измерение, за продължителни периоди политиците дори се надпреварваха да търсят евро легитимност и позициониране по тези линии. Въобще, Европа постепенно изпадна като измерение на националната ни политика и за нея се говори напълно инцидентно. По заявени приоритети като членствата в Шенген и еврозоната, правителството говори спорадично, с половин уста и с не особено ясни и убедителни аргументи. ГЕРБ се сеща за тези теми основно около избори, за да си подсигури вота на градските елити, а БСП е вече открито анти-европейска. Дори най-проевропейската, предполага се, формация „Демократична България“ не намира за необходимо да разположи подобни аргументи в центъра на своята политическа идентичност. Наскоро един от нейните ръководители успя да даде дълго програмно интервю и го направи без веднъж да спомене ЕС.

Променя се и начина на говорене за Европа. Все по-често сме свидетели на завръщането на позата на жертвата, на държавата, обект на нечий желания и интереси без това да има пряко позитивно отношение към самите нас. Ако се върнем към някои основни казуси в отношенията със съюза от последните години, ще видим това съвсем отчетливо. Около кризата с имигрантите, от премиер, политици и коментатори се чуваше реторика в стил „защо да ИМ пазя границата“, това бе често послание от най-различни медии и шестваше надлъж и нашир из социалните мрежи. Когато трябваше да посрещаме вълната от бежанци, твърде много хора реагираха в стил „защо да ИМ приемам бежанците“. Около изфабрикуваната криза с храните се чуха много гласове с реакцията „защо да ИМ купувам храните“ и директно атакуваха основополагащи принципи на организацията. Дори около продължаващите дискусии за емиграция на българите все по-често се чува позицията „защо да ИМ пращаме нашите хора“. Тепърва ще чуваме същото около „зеления пакет“, който поне десетилетие ще влияе върху множество политики. Създава се все по-завършено усещане, че България е жертва на европейската политика.

Недоволството от Европа е на път да се трансформира в широк културен код, опозицията българско – европейско се завръща и преформатира. Линиите, по които това се случва са вече няколко. Разминаването в интересите в много области, или поне представянето им по този начин е все по-често срещано явление. По-голямата новост е обаче конструирането му около ценности като това се прави чрез едновременното преекспониране на либерална Европа и уж по-консервативна България. Тази опозиция се създава по нарастващ кръг от теми, свързани с имиграция, бежанци, отношение към малцинства – етнически и сексуални и други. Интересното в случая е, че това се случва на терена на културата и на множеството интерпретации за случващото се около нас и по света. В този смисъл, този код има по-голяма дълбочина, най-малкото защото засяга фундаментални елементи като нация, етнос, междукултурни и междугрупови отношения, бъдещето. „Гейропа“ е символната кулминация на това усилие, която се опитва да отвори трайни и дълбоки културни пропасти, отиващи далеч отвъд досегашните разговори за нашата принадлежност. Преформатирането идва и от изместването на същностното възприятие към европейската култура. Твърди се, че тя вече не е цивилизационен модел, а цивилизационна заплаха.

Друга значима тенденция е постепенното интегриране на отделните евро-критични компоненти в по-цялостен наратив. Мрънкането за нелегалното производство на ракия е далечен и доста комичен и невинен отглас от първите години на несръчни критики спрямо ЕС. Те бяха дори симпатични със своята комбинация от искреност, неразбиране и автентично възмущение. Сегашната ситуация е вече на сериозно отстояние от тези първи години на нашето съвместяване с европейските правила и норми. Промяната върви чрез следната динамика – петната на евро недоволство се увеличават и все по-често биват свързани едно с друго в по-обща оценка за нас и света около нас. Повечето места на скептицизъм бяха вече очертани и те се увеличават – потребление, емиграция, имиграция, бежанци, икономическа маргинализация и дискриминация (т.н. „пакет Макрон“), „зелени политики“, култура, малцинства и т.н. Правят се отчетливи опити те да бъдат събрани в цялостна картина, макар това все още да става трудно и доста неубедително. Опитите обаче със сигурност ще се увеличават. Подръчните общи картини и тези, използвани за тази цел са видими и включват – „залезът на Запада и възхода на Изтока“, цивилизационния западен разпад, възраждането на национализма, евразийския съюз и алтернативните културни, политически и икономически центрове като Русия и Китай. Някъде в тяхното комбиниране има сериозен политически потенциал и полит технолозите ще въртят елементите, докато не го открият.

Следваща осезаема промяна е появата на сериозен външнополитически играч с целенасочена и дългосрочна стратегия за промяна на базовите нагласи на българите към ЕС. Няма никакво съмнение, че Русия от поне пет години осъществява такъв проект в страната ни и той се разгръща на най-различни нива. Продължаващото политическо сближаване с проруски позиции в основната опозиционна партия и т.н. „обединени патриоти“ е достатъчно видимо в тяхното поведение и реторика. Различни политически проекти ала Слави Трифонов или „Възраждане“ също са идейно осигурени от тази посока. Традиционното усилие за блокиране на различни реформи в ключови сектори като енергетиката се усилват допълнително от тази нова стратегическа рамка. Най-видима и осезаема е обаче промяната в публичната и медийната среда и скокът от анти-европейско съдържание и фалшиви новини, които според все повече изследвания са лесни за проследяване до руски източници. Нещо повече, множеството подобни сайтове и „медии“ са вече навързани в широки мрежи, които генерират и разпространяват подобно съдържание на всички възможни нива и платформи. Промяната в цялостната атмосфера, реторика и поведение на българското европейско членство е очевидна. Крайната точка остава трудна за предвиждане, но посоката е видимо променена.

Пълзящият евроскептицизъм

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top