„Нищо не е по-чувствително от ухото на тирана.”
Ювенал, „Сатири”
Преди много, много години един мъдрец поиска да узнае в името на какво всъщност са сторени всички онези велики и героични дела, за които авторите им претендират, че са ги извършили в името на Отечеството. Така и не научи – въпреки мъдростта си. За да разкрие човек това, трябва да има като една героиня на Светослав Минков рентгенови очи, да вижда невидимото зад видимото. А това предполага свръхестествени дарования.
За прикриването на скрити користни цели от всякакъв род по-надежден параван от Отечеството и народа няма. Булат Окуджава го изрече в прав текст:
„А эстли что не так, не наше дело –
как говорится, родина видела!…”
От антични времена до ден днешен родината е удобно извинение за всичко. Ето, ако запитате (питал съм многократно – не само по родните медии) един по един всички високопоставени офицери и апаратчици от комунистическата Държавна сигурност за дейността им, всички те и един по един, и хорово ще ви отговорят, че, изпълнявайки професионалния си дълг, са служели единствено и само на Отечеството. При което, като на истински чекисти, окото им няма да мигне. А дали при това си вярват, или не, кой да ти каже? Струва ми се, че си вярват наполовина и наполовина не си вярват. Или по-точно шизоидното им съзнание е не раздвоено, а разтроено: една трета си вярват, една трета се съмняват и една трета не си вярват. Побрани в рамките на една-единствена личност, тези разнородни до несъвместимост третини усложняват неимоверно картината. Аз обаче като автор ще я опростя, заявявайки, че не им вярвам изобщо – нито на третина, нито на йота. Така фрагментите се обединяват в едно цяло, хомогенизират се, възвръщат си изначалното природно единство, а с монолитна материя се работи по-леко.
Подобни признания за раздвоено и разтроено съзнание бойците от Тихия фронт не са правили – може би само насаме и само след третото шише. Моята обаче е по-трудна – за разлика от тях като писател от мен се очаква да защитя и вярата, и съмнението, и неверието си. Докато от тях не се очаква нищо, освен декларативност – по примера на комунистическите си работодатели цяла една агентурна кариера, за разлика от литераторите, те са крачили не след човешки драми и вълнения, а след праволинейни принципи. Принципите обаче също могат да бъдат безидейни – кариерата на всяка цена, на цената на потъпканите морални норми, също е принцип. Докато обстоятелството, че никой нищо не очаква от тях – най-малко обществото – е според мен позорно обстоятелство, обстоятелство, което говори за безнравствеността на младата ни демокрация. Защото, макар и по силата на своята природа демокрацията да е по-справедлива от деспотизма, тя също може да бъде безнравствена. Надявам се опитът, който предприемам да обясня моето неверие в родолюбието на доблестните приемници на Железния Феликс, да илюстрира казаното.
Ще тръгна с отговора на друг един въпрос: Какво значи и какво не значи да обичаш родината си? Да обслужваш с пръст на спусъка един режим, който потъпква безогледно всички права и свободи на сънародниците ти, не значи да обичаш родината. Да служиш не на националната независимост, а на една чужда деспотична и колективистична империя, превърнала България в свой придатък, също не значи да обичаш родината. Да шпионираш ден и нощ съграждани, съседи, колеги, приятели, че и роднини, да проникваш със средствата на шпионажа в най-съкровените кътчета на личната им интимност, да ги пребиваш по милиционерските участъци за един прошепнат политически виц, да ги затваряш в следствени килии и наказателни лагери, само защото са дръзнали да си бъдат себесъщи, да ги разстрелваш по държавните граници, само защото са решили да сменят българското си местожителство с друго, по тяхна вярна или невярна преценка, по-удачно, също не значи да обичаш родината. Да обичаш родината си пък значи да се опиташ да я избавиш от тиранията – или с оръжие в ръка като горяните, или със словото людско и словото Божие на уста като писателите, хората на хуманитарните науки, народните трибуни и всички редови свободолюбиви граждани. Родолюбиво е да воюваш открито и честно с всяко мракобесие, не е родолюбиво обаче да биеш вързани хора. Така погледнато, обичат родината си по-скоро не преследвачите от Тихия фронт, а преследваните от тях. Колко много истински и измамни родолюбия, сбрани само в рамките на няколко деспотични десетилетия – само в годините на един човешки живот въплътени! Така че не родолюбци, не патриоти, не национални добротворци – национални предатели са всички онези палачи на собствените си съотечественици, които довчера диктатурата венцеславеше, а днес със същата готовност венцеслави демокрацията. След кратко историческо затишие от десетилетие-две, днес те се окопитиха и отново са на ход, кариерата им отново галопира стремително към държавническите върхове – личните състави и на новото ни правителство, и на новото ни президентство го илюстрират черно на бяло. А от трибуната на Народното събрание вият юначен глас от четвърт век насам. Боя се, че предстоящият ни парламент ще бъде още по-масово пренаселен с тях. И в този възроден марш към апогея на институциите агентурното им минало е не камък на шията, а криле на раменете им!
В първия български политически роман – „На завой” на Димитър Талев, един от многото жестоко преследвани наши писатели, четем: „Знаеш ли, Минке, последният правоверен комунист ще умре в България. И тогава, когато никъде по света няма да има правоверни комунисти, нито дори в болшевишка Русия, тук, у нас, все още ще се намери някой. Ах, какъв народ сме ние!…” Наистина, какъв народ, какъв синхрон между управлявани и управляващи! В името на националната ни гибел – не на националния ни възход…
Новата държава
