Статии

Стефан Кичев: Ранена в сърцето пантера

Стефан Кичев е стажант в програмата на Редута.бг с ръководител Любослава Русева

Поетът Никола Вапцаров отново се оказа причина за обществен скандал. Този път несъгласията не бяха около ролята му като агент на СССР и как това обстоятелство се съотнася към неговото литературно призвание и талант, а нещо съвсем друго. Стихотворението му „Прощално“ бе превърнато в чалга песен от младата певица Антонина, което бе последвано от остри реакции. Наречено бе „терористичен атентат“. Хора на културата се изредиха да говорят за разложението на обществото и младите, за профанизацията на всичко свято.

Според руския философ и мислител Николай Бердяев обаче у хората присъства божествена черта, която е човешкото в тях. Човекът субективно изпитва света и го преживява, възприема предметите в обектния свят, но самият той не принадлежи там, а е миниуниверсум, притежаващ чувствилище за страдания и радости. В книгата си „За робството и свободата на човека“ руският религиозен мислител набляга най-вече на тази негова способност. Човекът изпитва света субективно, той се въвлича в него като личност. В отношението му към света винаги е налице творческа активност, той не е обект, а субект. Като личност изпитва любовта към Бог, любовта към семейството си, любовта към ближния си. Така преживява и своите професионални интереси и се радва на литературата, изкуството, киното, музиката и всички останали сфери на човешкото творчество. Това според Бердяев е белегът на свободния човек, на свободната духом личност.

По същия начин той предупреждава за опасността от робство на човека, и то съвсем друго робство от това, което интуитивно ни идва наум. Бердяев пише: „Свободата и независимостта на човешката личност по отношение на обектния свят е тъкмо нейната богочовечност. Това означава, че личността се формира не от обектния свят, а от субективността, в която е скрита силата на Божия образ“. Това робство се изразява във формирането на личността не на база на нейното състояние на екзистенциален център, който изпитва света, а въз основа на някой предмет, на някой обект, който поглъща личността и изтрива божествената й черта.

Да вземем за пример любовта към родината. Тази личностна любов и привързаност е дълбоко субективна, тя се свързва с уникалното и изключителното в самата личност. Тя не борави с лозунги и термини, а съществува вътре в човека, в спомените за родната му къща, за семейството му и за неговите собствени преживявания. Превръщането на родината в обект, още повече превръщането на любовта към страната в обект, съдържа опасността от човешкото робство. Така се стига до национализма, така се стига до патриотичния колективизъм. Уникалната личност, субектът, е жертвана за обекта „нация“, позволено е на обективираната любов към нацията да вземе превес над личностното преживяване. Човекът вече не е личност, а е част от нацията, още един обект в редиците на патриотичния митинг. Губи се истинското, съкровеното в тази любов към родината, и се замества с „общото“. Човек се усамотява, превръща се в атом. Пред него остава механично да се стреми да се съедини с други атоми, за да не се чувства безпомощен и самотен. Той вече обича родината не защото е свързан с нея, а защото нацията изисква от него тази любов. Така според Бердяев човек се поробва.

Но опасността от робството не се ограничава до нацията и патриотизма. Съществува риск от подобно робство и в културата, сиреч има риск културата да се превърне в обект, литературата да се превърне в обект, който вече не се изпитва личностно. В нея не се въвличаш, а се подчиняваш на втвърдяващата сила на опредметения образ. Овеществяваш активното, личното, творческото и го превръщаш в обект, който виси над теб, който те засенчва, който вече не изпитваш, а изисква от теб да го уважаваш, да спазваш установени правила в контакта си с него.

Именно в това се състои проблемът в употребата на Вапцаровите стихотворения, в случая за чалга парче. Става дума за симптом на по-дълбоко и по-тежко заболяване в разговора ни за култура. В училище например всички ние се запознавахме с писателите именно като с обекти, като предмети, които висят над нас непорочни и свети. Можехме да контактуваме с тях само чрез изразите и термините на учителя, с всичките безбройни думи, които задушават истинското в поезията, живото в нея, творчески активното. След това бяхме изпитвани върху нашата способност да се водим по речника на учителя в почитането на тези великански обекти Ботев, Милев, Смирненски, Вапцаров и т.н. Субективното преживяване с една книга, с едно стихотворение, личностният досег с нея или изобщо не ни беше позволен, или се считаше, че не сме достатъчно зрели за него. Пред нас бяха издигнати исполински статуи и ние ги усетихме единствено като паметници. Като стерилни постройки и славни имена, които трябва дори с боязливост да се споменават и да се дискутират.

Голяма част от критиката и възмущенията, породени от тази чалга версия на „Прощално“, бяха пропити тъкмо с това изконно погрешно разбиране. Внушаваха, че нещо свято е било опетнено, нещо над нас е било принизено, паметник е бил надраскан. Но Вапцаров не е паметник, не е светилище. Вапцаров е личност, творческа личност, миниуниверсум, и единственото истинско общуване с него е на личностно и индивидуално равнище, като субект, а не обект. Превръщайки го в обект, ние го замразяваме. Изражда се в идол, който или може безкритично да се слави като идол, или по низки начини да се използва в чалга текстове. Но и в двата случая личността вътре в поета е победена и удушена.

Проблемът не е, че стиховете на Вапцаров са били използвани в песен. Дори има страхотни и успешни опити негови стихотворения да се превръщат в музика. Сещам се за българската рок група от Пловдив ТДК и песента им „Емил Димитров“, в която „Вяра“ е преобразено в невероятно хард-рок парче. Напротив, тук виждаме най-истинското възможно общуване с поета – творческото общуване, субективното преживяване на написаното от него. По този начин личността не просто се запазва, а се реализира чрез нови похвати, за които не се е подозирало, че могат да обхванат стихотворението му.

Това е обратното на мъртвороденото пазене и превръщане на поетите в уродливи паметници, които само могат да се чистят, лъскат и да им се поднасят цветя. Или, както ни обясняват в случая – да се драскат. Превърнатият в обект Никола Вапцаров от училище не се различава от превърнатия в обект Никола Вапцаров от чалга песента. Говорим за една и съща пошла и груба гавра с личността, с човешкото в човека, едно и също идолопоклонство. А подобни паметници трябва да се събарят.

Стефан Кичев: Ранена в сърцето пантера

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top