Рикошет вместо памет

Димитър Ив. Ганев

Зияулах Вафа, Карл-Хайнц Енгелман, Зигфрид Гамиш, Франк Шахтшнайдер. Имената не са познати за българската публика и никога няма да бъдат. Първият – Зияулах – влезе в новинарския поток преди седмица, след като властите съобщиха, че това е афганистанецът, покосен от куршум на граничен полицай. Другите двама – Енгелман и Гамиш загиват през далечната 1966 година. Те са най-популярният случай на източногерманци, жертви на стрелба на български граничари от времето на комунизма. Освен че намират смъртта си край българската граница, друго общо между първите трима е, че животът им приключва на крехката възраст от 19 години. Историята на четвъртия – Шахтшнайдер от Берлин-Кьоперник, убит от граничари край Резово през 1988 г., дава отговор на въпроса защо вероятно никога няма да разберем какво се е случило със загиналия край Средец мигрант.

Защо трябва да се замисляме за тези случаи и да слагаме пръст в незараснали рани? Ами именно защото, ако не бъдат разчоплени и прегледани, те никога няма да зараснат. Травмите в българската история, причинени от трупове, вследствие от куршуми на гранични полицаи, не могат да бъдат излекувани с мълчание. Още повече, че преброяването на телата край границите ни, дори и само на българските, не е завършено и осмислено. Между 1947 г. и 1951 г. в такива зони загиват поне 172-ма души, а според Димитър Луджев, който е бил военен министър, между 1961 г. и 1989 г. са застреляни още 339 българи. Данните са събрани от германския политолог Щефан Апелиус. Според него при опити за бягство от България през комунизма са загинали и двуцифрен брой източногерманци.  

Всичкото това е огромна историческа травма, която тежи на България и застреляният Вафа само я изкара на повърхността. Именно затова фактът, че българската патриотарска мисъл провидя възраждане на държавността заради смъртта на афганистанския тийнейджър е толкова нелеп.

При комунизма стрелбата на месо край границите е била не само законна, но и официална държавна политика. Войниците, разстрелвали нарушителите, са били поощрявани с отпуски и други отличия. Жителите на крайграничните села са били стимулирани да докладват потенциални бегълци, независимо дали те са българи или чужденци. За тази част от престъпленията на тоталитарния режим почти не се говори. Затрупали сме миналото си с дебел слой сгурия, но нещо непрекъснато ни напомня, че то никога не си е отивало. Дали смъртта на Вафа също няма да бъде покрита и забравена по начина, по който се саморазправяме с неприятните си спомени?

Когато пред невежеството и пълзящата диктатура не стои никаква съпротива, първа жертва падат фактите. Не плурализмът или разнопосочните анализи, ами обикновените факти. Въпреки извънредната ситуация в българските медии, липса на различни мнения не се усети. Две седмици след инцидента се чуха защитниците на афганистанеца, чуха се и запалените почитатели на граничния полицай. Това, което обаче всички имаха нужда да чуят, а не можаха, бяха сухите, конкретни и достоверни факти. Те липсваха, а трябваше да ги предостави МВР.           

Във вечерта, в която Зияулах Вафа е загубил живота си, "правилни" медии, вероятно информирани чрез метода на контролирания теч на информация, съобщиха, че афганистанецът е убит при престрелка. После се оказа, че това не е било точно така. Беше казано, че групата, част от която е бил той, е била агресивна и въоръжена. И това се разбра, че не било точно така. На следващата сутрин главният секретар на МВР даде пресконференция – ход, които обикновено се прави, за да спечелиш предимство в информационната надпревара. На нея той не пропусна да подчертае добрата спортна форма на граничните нарушители и се държа недопустимо грубо с журналистите.

Версията за куршум, рикоширал във въздуха, развесели мнозина, но всъщност е трагична, защото има дълбоки институционални корени. И през август 1988 г. българските власти оправдават смъртта на чужденец-беглец от комунистическия "рай" с рикошет във въздуха. Докато 26-годишният източногермански шлосер Франк Шахтшнайдер е на почивка на нашето Черноморие, той прави опит да напусне пределите на социалистическия блок. От данните в архивите на МВР и ЩАЗИ, до които германският политолог Щефан Апелиус е успял да се добере, може да се предположи, че за малко не е успял. Преминаването на Шахтшнайдер задейства сигналната система за охрана на границата край Резово и доклад на МВР с гриф "строго секретно" описва как "… граничарите дават предупредителни изстрели във въздуха с автоматите си. Вместо да спре, нарушителят започва да тича по-бързо, като целта му е да се скрие в една падина, отдалечена на около 50 м, която води до морския бряг и се намира на 80-100 м разстояние от Турция. Войниците виждат как нарушителят изведнъж пада на пътя с главата на север и краката на юг."  

Това е обяснението на МВР за погубения живот на един 26-годишен мъж отпреди 27 години. Горе-долу същата бе и първоначалната версия на главния секретар на МВР за смъртта на афганистанеца преди две седмици. В архивите на ЩАЗИ е лансирана по-различна, макар и не по-убедителна теза. Според документа "граничарите преследват Шахтшнайдер с куче и дават предупредителни изстрели. При стрелбата кучето скача върху своя водач-граничар и му дръпва ръката надолу. По този начин Шахтшнайдер попада под изстрелите." Няколко месеца след случая, майката на източногерманеца успява да види доклада от аутопсията. От написаното в него тя разбира, че по тялото на сина й не са открити следи от огнестрелни рани. Според разказа й обаче, там е констатирана "резка на дясното слепоочие". Тя приема това като индикация, че той не е бил улучен от куршум, а е ударен с приклад на оръжие от българските граничари.

 

Наследството от "онова" време живее и днес. Обществената реакция след смъртта на афганистанеца потвърди, че нищо не ни сплотява повече от омразата или поне от дълбокото подозрение към другия. Няма значение, че в Европейския съюз едва ли има друг народ, който да има повече общо от нас с клетниците, избрали да преминават граница след граница в търсене на по-добър живот. Още много поколения българи, независимо дали го желаят или не, ще бъдат скитащи икономически мигранти. Впрочем, след не много време, те ще се конкурират на европейския трудов пазар с бежанците, които останат да живеят в страните от Стария континент. Дали и това не е причина за част от драмите ни с тях?

Изглежда за отношението ни към бежанците няма голямо значение и че в голяма степен се родеем с тях по политическа култура. И ние като преминаващите от Близкия изток и Африка имаме проблем да намерим мястото си в съвременния свят. И ние не можем да изградим национална държава, нищо, че имаме привилегията да живеем в мир. И ние се оставяме да ни управляват и яхат безнаказано различни групировки.

Преди време евродепутат от западна страна ми разказа за разговор с Асад, на който е присъствал. Диктаторът бил директен пред посетилата го делегация от ЕС, по време, в което в Сирия нямаше гражданска война: Аз не съм демократ, но ако ме няма, ще съжалявате. Е, сирийският сатрап още не се е махнал, но и с него, и без него, всички дълбоко съжаляват. Аналогично и в България положението с "алтернативите" не е особено розово.

Войната в Сирия някой ден ще свърши, дай Боже и бежанският поток да се успокои. Шенген може би ще се възстанови, думата "солидарност" отново ще придобие смисъл и Европа ще е същата като преди. Ние обаче вече няма да сме същите, защото използваме всеки повод да се разделим – на демократи и антидемократи, граждани и селяни, консерватори и либерали (най-модното), елит и утайка, че дори и по WC-признак – мъже и жени и пр. А когато повод за разделение липсва, го търсим маниакално и в крайна сметка си го създаваме.

Горко им на бежанците, които попаднат в България на път за мечтания по-добър живот. Далеч от войните, тук те стават вторична жертва на нашите братоубийствени конфликти. Горко им и на граничните полицаи, които попаднат в ситуацията, в която вероятно е попаднал Вълкан Хамбарлиев. Дори да е невинен пред закона и смъртта на афганистанеца наистина да е трагично стечение на обстоятелствата, той също заслужава ожалване. Не на последно място и защото зад гърба му застана българската държава. С лъжите и противоречията, в които се оплете МВР, уж за да го защити, истината бе погребана и той бе предварително осъден в очите на голяма част от обществото.   


Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top