Един протест заслужи уважение дори в скептична България. Вече месеци наред група решителни майки на деца с увреждания непримиримо защитават своите искания и интереси и не спират да притискат един самозабравил се вицепремиер. Накрая успяха да извоюват неговата оставка. Независимо какви условности могат да бъдат прикачени към техните усилия, тяхната упоритост и отдаденост няма как да не получи уважението и симпатията на голяма част от българските граждани. Което е всъщност видимо и в еднозначната обществена реакция към безобразното поведение на Валери Симеонов. Майките със сигурност получават абстрактно съчувствие, но отлично знаят и реалното отношение на институции и хора към техните проблеми и деца, независимо от нещата, които успяха да извоюват през последните седмици. Независимо от това обаче, различните безобразия към тях не предизвикват по-масови протести, дори в ситуация на интегритет и симпатия към тяхната кауза. Въпреки множеството внезапни кандидати за техни говорители и представители, дълбоко в себе си тези жени знаят, че за съжаление са сами в битката си. И това се отнася за повечето, които излизат на улицата, за да заявяват своето недоволство.
Фундаменталният проблем се състои в това, че протестите не означават задължително социална промяна. Вярно е, че в някакъв основополагащ смисъл създаването и вкореняването на навика и културата на протеста е ключово условие за промени в по-дългосрочен план. Подобна предпоставка е очевидна и не изисква дълго обосноваване. Няма и съмнение, че това е сред малко положителни тенденции през последните години в страната. И това е видимо не просто от по-впечатляващото за анализатори и коментатори ниво на уличните протести. Напълно осезаемо е например в данните за постоянно нарастващи усилия на отделните хора за търсене на права през институции чрез жалби, оплаквания, съдебни дела и т.н. Тук данните са не просто впечатляващи, но и напълно еднозначни. Има вече вкореняване и рутинност на практиките на търсене на индивидуални права по доста линии – срещу лоши търговски практики, потребителски права, съдебни искове. Мнозина в България или не виждат това, или просто го подценяват. Но няма съмнение, че темпото и характера на тази положителна промяна не е достатъчна спрямо нуждата, спешността и дълбочината на необходимата социална промяна в страната ни. В този смисъл, в нея няма утеха, нито пък достатъчно основания за успокоение, нито пък подкрепа за тезата, че това е естествената скорост на натрупване на условия за по-дълбоки промени.
Извън този проблем, ние се препъваме на още няколко нива. През последните години повечето протести все повече приличат на ситуативен инструмент, използван от различни групи за изнудване на страхливи политици и власт. Сегашният кабинет на Бойко Борисов е особено впечатляващ в това отношение и е ежедневно обстрелван с най-различни искания, които по правило удовлетворява. Свободният фискален ресурс на разположение на премиера му позволява да бъде скоростно щедър, за да омекотява различните критики и атаки към правителството му. Това, което се изисква от протестиращите е прилична организация, малко медийна шумотевица и няколко тела по асфалта. Подобно развитие на протестите обаче ги тласка в посока, която всъщност затруднява трайното разрешаване на проблемите. Извън съмнение е, че много от хората, които излизат на улицата са в толкова притиснато състояние, че отделянето на повече финансови ресурси е често жизнено важно. Но възприемането на подобен подход като норма и цел на недоволството удря не по-малко важните задачи по законови, организационни, институционални, културни и други промени, които реално дават шанс да разсекат напреженията, затлачванията и проблемите в отделните системи за публични услуги. Например, точно това се случва в образователната система. В нея, необходимото нарастване на заделените средства през последните години просто неутрализира всякакви критични гледни точки и искания за промяна.
Друг съществен проблем е, че този модел на протест затруднява интегрирането на множеството тесни искания и групови тежнения в по-цялостни платформи за осъществяване на промени. При отсъствие на окрупняване и синтезиране на различните секторни оплаквания и проблеми единствено се възпроизвеждат краткосрочни и кризисни реакции, но не се влиза в дълбочина и не се търсят по-трайни решения. Този дефицит е вече болезнено видим в България и това е сред основните причини защо сякаш протестите непрекъснато се увеличават, но усещането за нарастване на проблемите се засилва. Ясно е, че подобно кооперативно поведение е особено трудно в нашата култура, знаем го исторически, знаем го от ежедневието ни. Подобен проблем се вижда в различните вълни от недоволство в здравната, образователната и социалната система. На практика е необходимо десетките микро и разпръснати гнезда от хора и организации да се научат на реално и трайно сътрудничество, за да могат не просто да се изправят успешно срещу държавата, но и да структурират и налагат дневен ред, да популяризират устойчиво не просто проблемите си, но и предложенията си за решения. Да постигат тези решения. Иначе просто няма възможности и шансове за нещо повече от някоя успешна просия от актуалната политическа власт, която е ясно че няма да бъде особено полезна в по-дългосрочен план.
Заслужава си да се постави под съмнение и идеята, че подобна нарастваща протестна активност е форма на политизация. Това не е така, ако има все по-малко мостове между общество и политика, между граждани и политици. Ако самите протестиращи предпочитат да заобикалят политици, партии и институции и предпочитат просто да ги притискат, или изнудват чрез публичност. Това не е политизация, ако протестиращи и политици просто не пребивават в среда и платформи, които се занимават с трайни решения. Ако действията на протестиращите не могат да генерират публичност, която осветлява и образова по съществените проблеми, които засягат всички ни. Ако крайната цел все по-често е предизвикването на бърза и успешна реакция, последвана от прегрупиране за последващи набези по политици и институции. Не е политизация, ако множеството разпръснати групички и интереси не могат да създадат трайна и работеща публична култура на артикулиране, синтезиране и разрешаване на системни проблеми, а не просто на ситуативни дефицити и пробойни. Да, добра новина е, че протестът в страната ни е вече рутинен, често е дори инстинктивен. Но последващото необходимо израстване не се случва. Докато това не започне да става, протестиращите ще бъдат не просто сами в битките си, но и все по-малко успешни в реалното разрешаване на проблемите, които ги изкарват по улиците.
