Студената граница

Димитър Ив. Ганев

Разговорът за бежанците, пресичащи българо-турската граница, никога не се спира на невероятната красота, която природата е разхвърляла тъкмо по тези места. Колата криволичи през живописни планини, растителност и рекички, тук-таме се набиват на очи и грабливи птици. Отлично поддържаният и реновиран път от Бургас за ГКПП Малко Търново, близо до който преминават бежански маршрути, е ярко доказателство за ползата от европейските фондове. Отдалечена от света и потънала във вековните си гори, Странджа е култивирана допълнително в годините преди 1989 г., за да е непристъпна граница между Варшавския договор и НАТО. Районът целенасочено е оставен див, трудно достъпен и сравнително слабо заселен.

В селата по пътя за границата местните с охота споделят за непознатите чужди силуети, които навестяват родните им места. "Дразни ме, че не се говори за нещата, които стават тук", казва 36-годишната Ангелина М.*, която работи в крайпътно заведение. Според нея откакто е захладняло, притокът на чужденци леко се е успокоил, но не е спирал. Разказва, че за да локализират бежанците, властите понякога използват хеликоптер през деня и термо-очила за нощно виждане след здрач.

Драматично-изкривеният образ на ловната дружинка, лансиран напоследък от репортажите от тези места, вероятно украсен, за да компенсира  дефицита на чест и мъжество, присъства и в историите на хората. Чувам за случай, при който "нашата" авджийска група е "задържала" група чужденци. Друг път, ловците само се обаждат на полицията, ако забележат групи непознати. Местните също разказват, че сигнализират. Някои преминали границата пък, сами се обаждат, за да дойдат да ги приберат. Според очевидка, отношението към такива чужденци било по-добро – ако са извикани от самите нарушители,

Властите не можели да им откажат регистрация.

При спазване на буквата на закона, България трябва да прави регистрация и да взема предвид евентуално кандидатстване за убежище. Според различни източници обаче, край ГКПП Малко Търново се движи камион или бус във военно-камуфлажен цвят, който връща задържани чужденци на турска територия, без подобни "формалности". Местна жителка казва, че въпросното возило стоварвало хората в съседката ни всеки ден, ала скоро те се връщали обратно, защото ги освобождавали твърде близо до границата. Доброволка от САЩ, която се съгласи да говори под условие за анонимност, обаче твърди, че бежанец от лагера в Димитровград, Сърбия й е описал подобно возило, което го е върнало чак до Истанбул два пъти. 

Ксенофобският тон, който напоследък се лее от българските вестници и телевизии за бежанците, едва ли идва толкова от журналистите, колкото от обществените настроения. Крайграничните села не са изключение и е обяснимо, ако сантиментът тук е с градус или два по-висок. Ала у мен остана впечатлението, че местните са уплашени, объркани и не знаят какво да си мислят за ситуацията, просто защото по тези географски ширини клетникът твърде често не съчувства на другия клетник. А и кой с глава на раменете, би тръгнал да бяга от неволята точно към България или през нея, нали така?

По-нататък по пътя 41-годишният Цветан М., съдържател на заведение, се оплаква освен от наплива на чужденци и от отношението на правителството. В България съществуват към 7 милиона различни версии за това как държавата ни мачка. Неговата обаче звучи съвсем достоверно: "Гранична полиция трябва да ни плати сметката, натрупана от служителите й, в 15-дневен срок. Те обаче я погасяват чак след половин година. Е, как мога да издържа на всичко това?" Обяснява още, че заради бавенето на парите, вече избягвал да обслужва граничари. Казва, че отношението не е лично. "Колко хотели и заведения наоколо дигнаха ръце заради това", недоволства Цветан. "С всички се държат така."      

Освен бежанци и икономически емигранти напоследък

През Странджа преминават и още един вид странници,

доскоро нетипични за мястото – доброволци. Сред тях със сигурност има и българи, но онези, които срещнах, идваха от Западна Европа и САЩ. Търсят преминаващи границата, на които да помогнат и разнасят продукти към лагери и места за настаняване в България и Сърбия. Не желаят да афишират кои са, за да не поставят под риск своята мисия.

Доброволци пътуват дотук сравнително отдавна. Тези, с които говорих, са загрижени, че ако не се вземат навреме адекватни хуманитарни мерки, усложняващата се международна ситуация и идващата зима, може да струват живота на много хора, търсещи по-добър живот в Европа. Припомням им, че през ноември 2014 г. четирима души са измръзнали до смърт при опит да преминат българо-сръбската граница. 

България също би трябвало да е загрижена за настъпващата зима, ако не по хуманни, то поне заради причини, свързани с имиджа й. Страната ни не е единствената, която поставя сигурността на границите над спазването на човешките права. Но разказите за насилие на български полицаи над чужденците, преразказани от доброволците, са толкова разпространени и толкова еднотипни, че е трудно да се приеме, че всички са измислица. Преминаващите през страната ни редовно се оплакват, че са били бити, унизявани и ограбени от униформени. Афганистанец споделил пред една от американските доброволки, че ако е знаел, че в Европа съществува такова насилие, е нямало никога да предприеме рискованото пътуване. Искам да ме депортират обратно в Афганистан, казал й той съвсем сериозно.

От самото начало на бежанската криза, България реши да демонстрира

Твърд подход към мигрантите.

В края на 2013 г. бившият председател на Държавната агенция за бежанците Николай Чирпанлиев сравни бежанците с хуните от 4-ти и 5-ти век. При това го направи не пред кварталната сбирка на пенсионираните военни, а в интервю за най-влиятелния вестник в света "Ню Йорк Таймс". Последвалите антиемигрантски настроения у нас показаха колко примамливо е да си изберем изкупителна жертва и да хвърлим вината за несполуките си върху нея.

И все пак, ако някой ви каже, че българите са загубили гостоприемството и човечността си, не му вярвайте. Бай Павел, около 80-годишен, чиято къща се намира съвсем до браздата, разказа как местните са помогнали на бежанка, паднала в реката при опит да я пресече. Не се плаши от крайграничния човекопоток, отношението му е хуманно. Той твърди, че чужденците предпочитат да заобикалят селото му, защото теренът е труден. Оплаква се само, че през 90-те години военните напуснали помещенията, в който са спали и заради това наоколо нямало достатъчно граничари. Посочва с пръст опустялата военна постройка, след което насочва вниманието ни отсреща, към възвишенията на турска територия. "Турците обаче още са си там, където винаги са били – зад онзи хълм."

Сред главозамайващия пейзаж, наоколо се извисява и изоставена военна вишка. Обясняват ни, че не е препоръчително да се катерим по нея, защото желязото й е изгнило.

Иначе бай Павел е заинтригуван от Аурелия – към 25-годишна красива доброволка от Швейцария със сини очи и руса коса. Казва й, че ако иска може да остане в селото и се опитва да я подмами: Ще си имаш своя собствена земя. Защо не, ще мога да правя сирене и шоколад, отвръща му тя с усмивка. Старецът се радва и я информира, че в селото имат много овце. След което вдига офертата: "Ще ти дадеме и гражданство".

Планът за борба с обезлюдяването на българското село и опазването на границата е готов. 

* Някои от имената са променени.

 


Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top