Устремени към изборите и вдъхновени от Тръмп, родните патриоти дават всичко от себе си, за да приласкаят родолюбивите чувства и националната гордост на клетите избиратели. В крайна сметка, какво друго им остава – всички възможни обещания са дадени и не са изпълнени, стотици пъти. И сега единият гол патриотизъм остана, и тоя пуст комплекс за малоценност на страна, някога империя на три морета, а днес жертва на международното положение.
Добре, политиците са ясни, но избирателите? Те защо се връзват на псевдо-патриотичните задявки, толкова очевидни, та чак обидни, дори и подплатени с обещания за луксозни заплати, базови доходи и социални придобивки? Хората са прости е твърде прост отговор. Хората са отвратени и искат промяна е вярно, обаче как се бори корупцията с въвеждане на час по патриотизъм в училище? Отечеството може и да ни е мило, но корупцията е по-мила.
Но няма смисъл да отричам очевидното – от „America first“, през националистическо-популисткия възторг, обзел Франция, Италия и Холандия, а да не говорим за талазите руски (православен и славянски) патриотизъм, които преливат отвъд Черно море, та и на нас ни е студено на краката – патриотичната парадигма е тук, за да остане. Нямам избор, освен да се опитам да се впиша. Затова реших да опитам да дам своята дефиниция на патриотизма или, както би казал някой наш роден Тръмп, „България на първо място!“
Не споделям концепцията за националната принадлежност на базата на обща територия, етнос, език, религия и минало. По-склонна съм да се идентифицирам с малки общности около кауза, с някакви социални групи около общи ценности, с други граждани в защита на общи права. Не виждам защо да нямам обща кауза с човек от друг етнос или общи ценности с човек от друга религия. Или обратното, да съм длъжна да споделям нечия липса на ценности, само защото случайно сме се родили между Дунав и Родопите. За сметка на това, по дефиниция да съм против чужденците, при това, избирателно, според това коя партия ме иска за гласоподавател. При настоящото състояние на грамотността изобщо не мисля, че с голяма част от сънародниците ни имаме общ език. А за общото минало изобщо да не говорим – не знам чии деди къде са си развявали конската опашка, нито вярвам на учебниците по история, които само по време на моите години в гимназията се пренаписаха три пъти.
Та, ако трябва да формулирам своя патриотичен дневен ред, имам само една възможна перспектива: България е мястото, където живеят децата ни, затова добро за България (патритотично, един вид) е това, което е добро за децата ни.
Това означава сигурност – национална, обществена, лична сигурност. И не, не е ограда. Нито е полицейщина. Нито е „права срещу сигурност“. Всичко това са лъжи, които ни се продават за да прикрият липсата на държавност и институции, които да носят отговорност за сигурността. Не да се отчитат пред сенчести господари и да пазят частни интереси. Институционалният разпад и феодализирането са стигнали такива мащаби, че всякакво възстановяване вече изглежда невъзможно, просто се поддържа сравнително приемлива фасада. В институциите е пълно с хора, които не могат, не искат, не се интересуват, но са там, защото държавната работа е сигурна, защото няма друга или защото са намерили начин да се закачат на някое кранче, от което капят някакви допълнителни стимули. Борбата винаги е била за контрола върху кранчетата. Каква политическа воля би могла да промени това? Коя е тая политическа воля, която ще избере Отечеството пред партийната или личната каса? Ето, това би било наистина патриотично. Уви, патриотизмът милионери не храни, нито печели избори, каквото и да ни говорят.
Сигурност означава също да сме сигурни, че тези, които взимат решенията от наше име, го правят именно от наше, а не нечие чуждо име, без значение източно, западно, православно или мюсюлманско. А това уви, далеч не е сигурно. Има един принцип в разследващата журналистика: следвай парите. Та и нашата сигурност работи на този принцип. А аз пак на ценности ще го обърна. Краят на историята може и да не е дошъл, но демокрацията е все още най-доброто което имаме на разположение. А членството в Европейския съюз и НАТО беше наш „цивилизационен избор“, помните ли? Тоест пак за ценности говорим. Та патриотичното е, помоему, веднъж направили ценностен избор, ако нещо не ни харесва да работим, за да стане по-добро, не да го плюем, да го предаваме, продаваме и зорлем да се връщаме в предцивилизационни времена (е, не преди да проведем Председателството и да ремонтираме НДК). Тези времена може и да не са добри за ценностите, ама за крадене са идеални. Някои още помнят колко беше хубаво едно време…
Патриотично е също да имаме работа и доходи. Двете вървят неразривно заедно. Това е моето единствено „патриотично“ (в смисъл на отговорно спрямо децата ни) разбиране за справедливост в разпределението на благосъстоянието – не държавата да решава на кого колко да дава, а всеки да има възможност да успее, колкото сили и желание има. Държавата трябва да се грижи само за децата, пенсионерите и болните хора. За всички нас, останалите, грижата й е да не пречи да работим и да печелим. И не, не става дума за наддаване кой каква минимална работна заплата обещава.
Патриотично ми изглежда и намерението да имаме училища, в които децата ни да учат сега, за да могат да участват в икономиката и обществото утре. Нарочно не казвам „образователна система“, този самодостатъчен самовъзпроизвеждащ се организъм, в който децата са причина за съществуване и източник на средства, но не и субект, цел, кауза. На образователната система не й дреме нито за децата ни, нито за икономиката, еле пък дали двете някъде се срещат и как се спогаждат. На нея й стига да влизат едни пари от държавата и да има регулярни промени в учебните програми, които не произвеждат смисъл, но произвеждат нови учебници. Същото важи за здравната и другите „системи“, в които единствената системност се изразява в системното им изпразване от пари и смисъл. Защото не работят за хората (а само за някои хора), ерго нямат никакъв смисъл, а са просто „кранчета“.
Налага се да призная очевидното – никак не ме бива по патриотичната част, затова спирам. А дори не съм стигнала до националноотговорния избор да се бойкотират канадските пилета (ех, а едно време какъв гъши пастет правеше Людмил Стойков, Станишев пръстите си облизваше). Или до родолюбивия порив да се стимулират гражданките да раждат българчета. Но има време, тепърва предстои предизборната кампания. Чакат ни тежки екранни битки за родолюбивото съзнание на избирателя, срещу идеологическите и религиозните врагове на българското. Ще ни се пробутат стотици лъжи, увити в националния трибагреник. Посредствени и откровено неграмотни хора отново ще спечелят правото да ни представляват в парламента, с патриотичните си приказки и непатриотичната си некадърност да бъдат държавници, в пълното отсъствие на съвест и разбиране за „общо благо“.
Но няма място за униние: избори тепърва предстоят и ще зачестят. Защото „България на първо място“, ама порциите са си порции.
