Етикетът е тънка работа. Не само, защото си е тънък по принцип, а защото е понятие, с което са се занимавали най-напред философи, морализатори и теолози, преди да дойде времето на днешните политици.
В „Генеалогия на морала“ Фридрих Ницше дава доста примери за приемствеността между терминологията на търговско-стоковите отношения и моралните категории. В това отношение най-разбираемо и близко до ума е значението на думата „дълг“ – може да е синовен, може да е и финансов. Само след по-малко от двадесет години Макс Вебер ще продължи да търси свързаността на икономическите процеси с моралните и етични категории. В подкрепа на тезите си той разказва и историята на квакерите – тази малка, силно религиозна и консервативна християнска общност. Те били толкова вярващи в Бог и така завладени от Светия дух, че трептели (quaker – англ.) от божествено вълнение. Та, именно тази боговдъхновена и чиста в мислите и делата си християнска общност измислила…стоковия етикет с изписана цена. Идеята, приложена на практика била проста в същността си – по този начин производителят открито и непритворно заявявал на колко оценява вложения в стоката труд. Така бил избягван прословутия пазарлък, при който се намесвали такива странични и непочтени фактори като лъжата и хитруването.
Самата етимология на етикета отвеждала към високите категории на чистите и красиви морални взаимоотношения между хората. Етиката (разбирана като набор от изисквания) и етикета били нещо като майка и син. Но, както знаем от живота, всеки тръгва по своя си път, а очи дето не се срещат, забравят се.
Политическият маркетинг е пазар, като всеки друг. И тук, обаче, взаимоотношенията между професионалните производители и продавачи и появяващите се от мандат на мандат купувачи, се улесняват от вездесъщото етикетиране.
Как да не се сетиш за това в момента, когато Бойко Борисов събра край себе като на тезгях със селскостопанска продукция новоизбраните кметове на ГЕРБ и заговори. Гласът му, който в нощите на изборите често бе завладян от фалцетен трепет (quaking – англ.) сега бе иронично спокоен. Премиерът бе в стихията си – лепеше етикети: „Тия ли демократи бе, те ли се съешиха с Христо Иванов и Атанасов? Искаш ли да ти кажа, Росене, това не е градска десница, това е опозицията вътре в комунистическата партия.“
Да бе само премиерът! Досадна практика на българските политици стана да лепят етикети на политическите си опоненти – „комунисти“, „антикомунисти“, „леви“, „десни“ „патриоти“. Само че го правят точно като учениците в междучасието – когато нищо не подозиращото им другарче е с гръб към тях.
На последните местни избори за пореден път етикетът „комунисти“ бе лепнат на всички, които не искаха да подкрепят ГЕРБ. И има защо – тази предизборна тактика все още върши работа. Особено в ситуация, когато разликата в политическото състезание се решава с фотофиниша на няколко процента и дори по-малко.
Сложната материя на идеологията и ценностите са заменени от немногословната разбираемост на етикета. Политическият потребител чете, почесва се тук-там и…гласува.
А ако политическият потребител е заблуден? Ако „Танцуващият с етикети“ обижда не само интелигентността, миналото и биографичните характеристики на избирателите на Демократична България, а въвежда подвеждаща информация на политическия пазар.
Съдебната практика е ясна и е свързана с действащия Закон за защита на потребителите. Там в чл. 68 ясно се казва: „Търговска практика е заблуждаваща, когато съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното и представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител.“ И по точно в ал. 1 от този член и по точно: „съществуването или естеството на стоката или услугата“.
Така че, вместо декларации срещу политическите етикети, засегнатите да се обърнат към Закона за защита на потребителите. А справката по прилагането му води до извода, че най-често налаганото наказание от Комисията по защита потребителите е имуществена санкция от 1000 лева.
Но най-добрата идея тук е Законът за защита на потребителите да бъде приложен към изборния процес в България. Прочетете го, представяйте си лицата на политиците ни като търговски пътници и ще разберете защо. Поне здраво ще се посмеете.
