Средата на 1980-те години, Тунис. Хабиб Бургиба се крие в президентския си дворец. Току-що цената на хляба е повишена драстично и хората недоволстват. Народът събаря паметниците на Бургиба (той е сред диктаторите, които приживе се снабдиха и с мавзолей), а такива има буквално навсякъде.
Но след дни гледката е още по-смайваща. Тунис осъмва със стотици гигантски пиедестали, върху които са поставени мънички гипсови бюстове на първия партиен и държавен ръководител. Предната вечер тунизийците масово хукват да изравят от мазетата си „главичките” на диктатора, за да украсят с тях оголените постаменти. Причината е, че Бургиба е излязъл с обръщение към сънародниците си, с което остро се е обявил срещу постъпването на хляба. „Аз нямам нищо общо с това, но онези, които се осмелиха да го внушат на моя народ, както и да съборят паметниците-символ на неговия просперитет, ще бъдат жестоко наказани!”
Колкото и смешно да изглежда, това е висш пилотаж в демагогията. Налага се да признаем обаче, че нашият Бургиба изигра номера далеч по-майсторски:
В разгара на скандала с надплатените държавни субсидии за партиите Бойко Борисов се появи внезапно в парламента и нареди на депутатите да намалят партийната субсидия на левче. И понеже „всеки момент на сцената трябва да бъде утвърден от вярата в истинността на преживяваното чувство и в истинността на извършващите се действия“, както пише Станиславски в „Работата на актьора над себе си“, лидерът на ГЕРБ влезе в ролята на разгневен от несправедливостта. Удобно пропускайки факта, че собствената му партия е най-облагодетелстваната от завишените сметки на собствения му финансов министър, Борисов ядосано заяви: „Вкарваме закон за 1 лев субсидия. Да видим тогава партиите как ще се оправят в следващите години, как ще плащат на изборите, как ще плащат на социолози, политолози…“. И в резултат парламентът моменталически подкрепи на първо четене предложението на правителството (му) държавната субсидия на партиите да бъде намалена от 11 лв. за действителен глас само на 1 лев.
В това време, предполага се, онези 72,16%, които гласуваха „за“ левчето в референдума на Слави Трифонов през 2016 г., си хвърлиха шапките до небето. Но най-много ликуваше самият Слави, който провокира скандала с разкритието, че на парламентарно представените формации са плащани по 13.23 лв. на глас, вместо предвидените по закон 11 лв. Да припомня: в шоуто му беше цитирана скандалната справка от Министерството на финансите, изискана и предоставена по Закона за достъп до обществена информация, която мигом въпламени народните страсти срещу партиите. Още тогава някои видяха връзката с отдавнашното намерение на Трифонов и сценаристите му да си направят собствена партия, но, така или иначе, възмущението от разбогатялото на наш гръб статукво беше основателно.
И така, нареждането за свеждане на субсидията до левче беше прието на първо четене, което също стана повод за основателно възмущение. Изписаха се десетки анализи, за да се обясни, че държавното финансиране на партиите не е някаква прищявка, нито е лукс, а се прави с цел предпазването им от зависимости. Да, призна се, че те са по-скоро котерии, чийто доминиращ интерес е употребата на властта, и по тази причина си приличат като еднояйчни близнаци. Да, каза се, че тези фракции се занимават преди всичко с политически бизнес, а конкуренцията се води основно за преразпределяне на публичен ресурс. Но наред с критиките за състоянието на партиите, бяха изтъкнати сума ти аргументи срещу опасността партиите да се превърнат в покорен лобистки инструмент за прокарване на частни и корпоративни интереси. Даже самият Борисов видя риск тук да стане „като в Чехия“, където милиардерите били и премиери, макар че за него такава скромна субсидия би била като печалба от „Националната лотария“ за Кичка от Неделкова Гращица. Ясно защо: за управляващите не е проблем да притискат бизнеса, за да се „отчита“ в партийната касичка (а и не само партийната), докато за опозицията и по-малките партии това съвсем не е така.
„По-лошо от това не може“, рекъл песимистът, но оптимистът бодро възразил: „Може, може!“. И вярно се оказа, че може – таман да си помислим, че устоите на демокрацията са сериозно разклатени, на сцената притича тежката артилерия, за да ги довърши с динамит. „Три кила пироксилин му е майката!“, избоботи депутатът от ДПС Пеевски, който започна все по-често да снизхожда да се явява на работа, като пироксилинът в случая беше т.нар. американски модел за отворено финансиране. Демек неограничено лапане от фирми и корпорации (каквото не съществува в Америка) и най-вече жесток рекет по отношение на бизнеса, тъй че той да се отчита на когото трябва. И, разбира се, много да внимава в картинката, ако рече да подпомага някаква опозиция, понеже държавата ще му разкатае фамилията от проверки и наказателни акции до девето коляно. Идея, която очевидно толкова допадна на Бойко Борисов, че работата беше пришпорена да приключи тържествено на 21 юни – няма и седмица от надграждането на собственото му предложение за левче държавна субсидия с „черешката“ за открито и неограничено спонсориране.
Дотук добре, но в очакване на заветния ден, в който коалицията между ГЕРБ и ДПС най-сетне щеше да стане и явна, та да ни домилее дори за добрата стара псевдодемокрация, в управляващата коалиция сякаш тресна мълния. Току-що обвинен от съпредседателя на „Обединени патриоти“ Валери Симеонов, че си е заформил чудесен достлук с Движението за права и свободи и убива демокрацията, нашият Бургиба скочи (разбира се, на любимото си безопасно място – в Брюксел) и пак се направи на възмутен. Цитат по в. „Сега“: „Борисов веднага отчете недоволството на патриотите. От Брюксел той обвини своите депутати, че не осъществили нареждането му да изложат позицията на ГЕРБ по въпроса пред партньорите в управлението, и обеща да събере коалиционния съвет. „Аз съм длъжен да се съобразя с коалиционните партньори. С една седмица ще забавим решението. Ще отстоявам субсидията от 1 лев. Ако партиите в парламента вземат друго решение, това си е демокрация, парламентарна демокрация, могат да го направят. Аз отговарям за ГЕРБ и нашата позиция е съобразена с референдума на Слави Трифонов.“ Така Борисов всъщност си измисли извинение, ако субсидията не бъде намалена, както обеща.“
В превод това ще рече, че субсидията със сигурност няма да бъде намалена, а лично аз не бих се учудила, ако в един момент бъде и драстично увеличена. За сметка на това обаче Борисов си остава чист и абсолютно невинен, като сълзата на новородено, и запазва отлични отношения с всички. С коалиционните партньори, щото няма как, те трябва да се уважават, нищо че самият той се стовари в парламента и нареди еднолично: „Сваляме субсидията на лев“. Със Слави, за чийто референдум се присети с близо тригодишно закъснение, понеже най-вероятно ще сглоби поредната патерица за управлението му, нищо че при своето гостуване в шоуто миналата есен с въздишка обясни: „Ако направим такава ниска субсидия 1 лев, парламентът и политическите партии ще попаднат веднага в ръцете на богатите хора… И ставаме зависими от олигарсите”. С ДПС, с което ни най-малко не пречи да си играят на шарена сянка, докато официално дели властта с „патриоти“, но сега му дава възможност да прояви легитимна политическа инициатива. Или, както правилно отбеляза проф. Александър Маринов, „докато другите партии са във вътрешен раздор, занимават се със себе си, джавкат се помежду си или са притиснати от различни обстоятелства, ДПС изведнъж започна да диктува играта“. И то как: предлага безплатни детски градини, намаляване на ДДС за книги и учебници, пише декларации как злите сили подлагат крак на бъдещото поколение и културата, като отхвърлят светлите им идеи! На хоризонта се мержелеят силуетите на нови управленски схеми и народът някак трябва да хареса властелините на обръчите, затова Борисов е на линия и всячески помага. А, и Корнелия, дето там нещо пищи, ще се кротне; изобщо саркастичната забележка „Дайте да смачкаме опозицията преди местните избори, ако можем и да я ликвидираме“ вече става нелепа…
А народът дали ще се възмути, че всичко си остава постарому? Дали ще тръгне да събаря паметниците на Бургиба, които засега, слава на Бога, са предимно в главите на неговите фенове?
Нищо подобно, разбира се. Тъкмо Борисов предложи намаляване на субсидията, нали? Бори се човекът за доброто ни, ама на – пуста демокрация. Той ще отстоява до последно идеята си, но каквото решат в парламента, това ще стане, понеже не е някакъв диктатор, я. И кой, моля ви се, го упрекваше, че е създал авторитарен режим, като е пръв демократ сред демократите? Мило и драго дава той за плурализма и демократичните норми, те за него са светая светих. И ако нещо не ви се нрави, драги ми избиратели, значи не е в него проблемът!
Впрочем от тук до внушението, че демокрацията е трънът в петата на народополезните работи, а партиите – и без това ненавиждани, вървят срещу интересите на народа и безпардонно го грабят, крачката се измерва в милиметри. Хората отдавна искат „смята на системата“, каквото и да означава това, издигат се лозунги за забрана на партиите, все едно сме в 30-те години на миналото столетие. И българският Бургиба само това чака, за да наведе мисълта на „вие сте прости“, та да се разберат най-сетне и по въпроса, че за постигането на същинския просперитет пречи тъкмо демокрацията. Абе оставете го да си управлява самичък, па да видите тогава кво значи живот!
Е, не знам дали номерът ще мине, но колко му трябва на простия – и откъм предлагане, и откъм търсене? Държа да уточня обаче, че истинският Бургиба успя само временно да уталожи напрежението с извъртането си за цената на хляба, а само след няколко месеца беше насилствено свален от власт. И знаете ли от кого? От собствения си премиер Зин ал Абидин бен Али, който веднага се писа спасител на страната и устремно започна да вади кирливите ризи на „гнусния диктатор“. Иначе казано, и най-големият хитрец в един момент може да бъде прецакан, особено от такива, които му се пишат приятели, но като нищо могат да решат и те да поиграят на спасители. А представим ли си, че Борисов е гротеска на някогашния Първи – досущ миниатюрните бюстчета от гипс, извадени от мазетата на тунизийците, – какво ли ще е, да речем, един Слави…
Не искате да си го представяте, знам, но може, може да сме оптимисти. В Африка например имаше един друг диктатор, който не само изпържи демокрацията, ами направо изяде политическите си противници. Казваше се Жан Бедел Бокаса и управляваше Централноафриканската република (ЦАР) между 1966 и 1979 г. По едно време се самопровъзгласи за император, като церемонията по коронацията му струваше една трета от целия годишен бюджет на страната. По този случай накара да удължат униформената му куртка, за да има място за всички ордени, повечето от които си бе присъдил сам заедно с титлите „Пръв селянин“, „Пръв инженер“ и „Най-велик футболист“. Сетне беше свален, де, даже умря от инфаркт, пак сам, „сам като куче“.
Разказвам това не за друго, а за да имат устремилите се към такава позиция все пак едно наум. От игра на игра, човек започва да се вживява в ролята на голям тарикат, но винаги ще се намери някой по-голям тарикат. Или идват инфарктите и някои други неприятни последствия, понеже тарикатите се уморяват, сърцето се претоварва, наедрялото туловище и на най-великите футболисти започва да сдава багажа. Властта не прощава, а абсолютната даже си отмъщава, тъй че в най-добрия случай в нечие мазе остава смешното им гипсово бюстче…
