Извънредното положение е на път да роди странен феномен – българска Covid гордост. Тези дни проучвания показаха убедеността на почти половината българи, че сме се справили по-добре с корона вируса от останалите европейски държави. Възможните обяснения за това са няколко, но не особено интересни и по-скоро ще е любопитно да видим колко ще издържи тази увереност. Наскоро един шведски вирусолог припомни, че смислени анализи и изводи при пандемии се правят поне година след тяхното начало. На нас очевидно не ни трябва чак толкова време, за да стигнем до истината. Постепенно обхватът на новата гордост се разширява и придърпва най-различни обществени пространства. Онзи ден отнякъде се появи доайенът на националното профсъюзно движение, Янка Такева и надлежно обяви, че е осъществила системно сравнение за това как се е справила нашата образователна система в трудната ситуация. Анализирала внимателно всички балкански държави и всички останали страни-членки на ЕС и стигнала до заключението, че нашата се е справила най-добре! Гордо обяви, че всеки ученик „е намерил своето място“ и че „българският учител е герой“.
България вече необратимо прилича на завършено потьомкиново село. Зрителна измама за държава, трупа, разпънала декорите на съвременната политическа и социална нормалност, понаучила фрагменти от нейния език, за да ги срича в ежедневен театър на имитацията и за да се приплъзва по сцената с ангажираща вниманието скорост. Погледнато отдалеч, ние обитаваме относително нормално социално пространство, повечето знаци и символи на модерността са налични и разпознаваеми. Наглед навигираме ежедневието си според съвременната координатна система на правила, норми и неформални договорености. Спират ни хора в полицейски униформи, четем оформени като закони текстове, насреща стоят хора, които обозначаваме като премиер, президент, министър. Наглед сме съвместими с функциониращата институционална модерност. Но приближаването до образите разкрива бутафорност, активирането на норми и институции не генерира предписаните действия, съчетаването на елементи не произвежда ред, а усилва хаоса. Обградени сме от декори, зад които няма никаква социална и морална плътност. Светът ни се крепи на неспособността да ги бутнем едновременно.
Наглед си имаме данни. През последните няколко седмици всички са се вторачили в информацията за корона случаите, следят ги ежедневно, внимателно слушат разказите на овластените експерти за актуалната ситуация. Колкото повече обаче минава времето, толкова по-ясно става, че ние не разполагаме със смислена картина на случващото се. Кривата на случаите подскача непрестанно и не очертава тенденции, отсъства методология, продължава да липсва ясна концепция за изследване и мониторинг, няма яснота дали въобще вече имаме капацитет за осъществяване на по-мащабна и дългосрочна политика в това отношение. Няма пълноценна информация за хилядите завърнали се от рискови държави. Още в самото начало на пандемията, мнозина здравни експерти допуснаха задържане на тестването, което през цялото време върви доста зад реалните случаи на зараза. Съвсем логично, хаосът още на това ниво обезсмисля и прави неприложими далеч по-сложните механизми за управление на здравната криза след вдигането на общите ограничения. Кривата на данните сякаш върви по кривата на политическите намерения.
Наглед си имаме и антикризисни мерки. Тя обаче нямат структура, договарят се в крачка, а през последните седмици възникват след аудиенции при българския министър-председател. Правителството реши да не създаде специален формат за предстоящата дълга криза, така и не съставя някаква по-интегрирана рамка за дискусия и дефиниране на мерки и продължава да се „къпе в любовта“ на прихванатите бизнес организации и профсъюзи, с изключение на една. Както малкото останали критични икономисти предвидиха, мерките са недобре дефинирани, прекалено ограничителни, с много условия, бавни и няма да достигат до повечето нуждаещи се. Така и се случва. В първите седмици, кабинетът се пробва да остави непокътнати договорените или обещани евросредства, но постепенно бе принуден да се откаже. Сега някой дори се обиди, че му вземат парите от една от европрограмите и се насочват към други две и активира прокуратурата. Ежедневният хаос от идеи за мерки, свързани с туризъм, ДДС, неработещи, хора без останал отпуск и т.н. коментира сам себе си.
Наглед си имаме и закони. Или поне неща, които приличат на такива. Някои вече водят до съдебни дела, докато други са така написани, че и институции и фирми просто отказват да ги следват и ги игнорират. Някои разпоредби очаквано се озоваха в конституционния съд. Заповедите на здравното министерство пък приличат на безкрайно упражнение на първокурсници, които се опитват да обърнат в норма все още хаотичните си мисли и намерения за света около тях. Интерпретацията им падна върху колективния разум на социалните мрежи и индивидуалните постове на грамотни юристи. Интерпретацията остана и за общуването между граждани и правоприлагащи органи, в повечето случаи тя приключваше с обща снизходителна усмивка. Сега пък правителството затвори страната за всички граждани на ЕС. В момент, в който коментира как да се възстанови икономиката и ЕК приема мерки за възстановяване на свободното движение в рамките на съюза?! Кумулативният парламентарен капацитет за нормотворчество би трябвало вече да стряска дори най-големите политически оптимисти, а трагикомичната кулминация на неговата несъстоятелност бе когато в пика на кризата остави една от основните фигури на оперативния щаб без заплата. Сегашният правосъден министър пък ще остави трайна историческа следа със своята поведенческа и концептуална несъстоятелност.
Наглед си имаме и медии. На тях премиерът преди седмици им съобщи в прав текст, че ако слушкат и разказват борбата с вируса точно както той иска, ще им бъде осигурена финансова подкрепа. Много от тях вече приличат на ПР стенвестник на техните собственици. Един от тях дори ежедневно ни информира за безмерната щедрост на един депутат, Делян Пеевски. Следващата стъпка е да направи брояч в реално време. Други издания се пълнят с платени публикации на всякакви фирми, които ни разказват за невероятните успехи в собственото им кризисно управление. Трети са си в редовната роля на кафяви бухалки, защото някои журналисти задават прекалено много въпроси относно някои прекалено важни хора. Пародията на журналистическата самопарализа стигна дотам, че един от нейните виновници, Бойко Борисов, да се нервира на мънкащите пред него представители на медиите. След което си зададе сам важния за него въпрос и надлежно си отговори. А те надлежно си записаха неговия въпрос и отговор. Насред корона кризата затвърдихме и почетното 111-то място за медийна свобода. Отсега е ясно, че задаващата се икономическа криза ще доубие и малкото останали пристани на мисъл и позиция, така че и тук имитациите ще обхванат цялото пространство.
Публичният ни свят е населен с декори, оцветени ролеви и институционални подобия, провалени обещания за функционалност и ред. И най-лекия допир ги катурва, защото те нямат плътност и гръбнак. Решите ли да се опрете на тях, моментално политате в бездна. Затова и за толкова външни наблюдатели остава вечното чудене защо наглед разпознаваема политическа реалност просто не произвежда очакваните последствия и ефекти. На дъното на бездната е социална реалност, която е пресечна точка на чистата случайност, на възможната само-организация и тяга на свиващата се етическа и стопанска нормалност, на експанзиращата мутрокрация, на липсата на институционално и междуличностно доверие, на дълбока неравномерност на прилагането на всякакви норми, на безмилостната статистическа вероятност. На тази пресечна точка може и да оцелееш, но може и да те отнесе някой на светофара, кръстовището или магистралата. Казано иначе, тук всеки ден трябва да завършва с курбан. И молитва.
