От няколко седмици вече знаем поне един от въпросите, с които ЕС ще се занимава през 2032 година. Излизането на Гърция от спасителната програма бе договорено наскоро между финансовите министри на еврозоната и двете страни приеха цяло поредица от мерки – удължаване на падежа на множество дългове с десет години, фиксиране на първичния бюджетен излишък до 2022 година, връщане на страна на ЕЦБ на печалбите, направени от търговията с гръцки ценни книжа и т.н. Дългият списък от решения приключва с ангажимент финансовите министри от еврозоната да направят пълен анализ и да направят нови предложения през 2032 година. Ако ЕС тогава го има, биха казали мнозина. Подобен времеви ангажимент е любопитно подсещане за позаглъхналите дебати за бъдещето на съюза. Макар ежедневните политически и медийни истерии за разпада на ЕС да поутихнаха, темата за неговото продължаващо функциониране остава близо до политическото и публичното съзнание.
Най-неочаквано последният пример за проблематизиране на организацията дойде от германския канцлер, Ангела Меркел. След като бе привикана от своя баварски коалиционен партньор, на нея й бяха дадени буквално дни, за да измисли и намери подкрепа в рамките на съюза за различни мерки за ограничаване на мигрантските и бежански потоци. Меркел направи блиц обиколка на ключови държави-членки и след това свика среща на „коалиция на желаещите“, за да подготви политическата почва за решенията на последния европейски съвет. Основната й теза бе, че бъдещето на ЕС зависи от разрешаването на мигрантския въпрос и отсъствието на спешно съгласие за предлаганите от нея мерки рязко ще приближи организацията към пропастта. Подобна инструментализация на темата за бъдещето на съюза от нейна страна бе не просто изненадваща, но и ново доказателство за включването й в ежедневния политически език, тактика и стратегия. Ситуативните коалиционни затруднения в Германия спомогнаха за нормализацията на политическата употреба на заплахата от разпад. Точно когато той започна да се отдалечава осезаемо.
Хаосът около Брекзит със сигурност е сред важните причини за затихването на фаталистките сценарии за бъдещето на „стария континент“. Европейската публика гледа на забавен кадър тежките поражения, които британците нанасят на самите себе си, нарастващите проблеми за британската икономика, спадът на цените на имотите на Острова, общата несигурност около самото бъдеще на страната. Неспособността на британците да намерят съществена подкрепа за нови търговски споразумения със страни извън ЕС или пък да предложат цялостна убедителна икономическа алтернатива на евро членството със сигурност се забелязва от достатъчно хора. Британското откачване от ЕС по-скоро подсеща аудиторията за блоковото, регионално бъдеще на европейските страни в силно глобализирания и конкурентен свят. Да се оправиш сам в него все повече прилича на мисия невъзможна, дори за британците. Нарастването на общата несигурност от поведението на американския президент и все по-честите международни търговски сблъсъци акцентират крехкостта на сегашния икономически растеж и силно укротяват реториката за безбрежните възможности за тези, които напуснат ЕС. Самите евроскептици разбраха това и на практика преустановиха тази своя, доскоро рутинна, реторика.
През последните няколко години това заглъхване на критичните гласове към съюза е видимо и в нарастващата обществена подкрепа за организацията. На практика, в повечето държави-членки имаме отчетлива положителна тенденция, която няма видими признаци на дестабилизиране. Острите проблеми около кризите в еврозоната и мигрантите са овладени, макар и не окончателно разрешени. Мигрантската тема се завърна, но в момента това не е толкова през гледната точка на мащаба на явлението, а на адекватността и устойчивостта на приетите политики и инструменти за неговото овладяване. Нещо повече, тя има „политическа опашка“, доколкото последствията й са много и в най-различни посоки и естествено ще продължават да предизвикват загриженост и реакции. Самата перспектива от евентуално повторение на събитията от 2015-2016 година е в състояние да разклати правителства и общества. Еврозоната е в период на устойчив растеж и дори остатъчните проблеми около Гърция и новото италианско правителство не са в състояние да върнат черните сценарии. Въобще, цялостното усещане е за стабилизация, независимо от множеството неразрешени въпроси и проблеми в различни сектори и държави.
Друга причина за притихването на евро фатализма е самото политическо поведение на най-големите критици на съюза. Унгария и Полша може и да са актуалните „черни овци“ на Брюксел, може и да атакуват организацията по различни теми, но никой в Будапеща и Варшава не се е запътил към изхода. Например, Полша е сред най-активните страни-членки при дискусиите и новите политики в областта на сигурността и отбраната. Еврото от доста време там не предизвиква предишните негативни реакции и все повече икономисти и политици коментират наближаващия ден на неговото приемане. Виктор Орбан инициира нещо като мини обратен завой към западните си партньори и съюзници. Придвижването на целия дебат по въпросите на мигрантите и бежанците в негова посока пък сега го кара по-скоро да се наслаждава на ироничното развитие на нещата, отколкото да провокира с нови радикални идеи. Новото правителство в Рим също направи необходимото, за да успокои партньорите си в съюза. Всякакви намеци за напускане на еврозоната бяха прекратени, макар напрежения тепърва да предстоят по някои въпроси на икономическото управление като нивото на бюджетен дефицит. Но където и да погледнете, няма да откриете настъпателна реторика и политическо поведение, насочено към напускане на ЕС. Сегашният евроскептицизъм е без дневен ред обърнат към изхода.
Доверието се възстановява и по простата причина, че ЕС преформулира приоритетите си спрямо очакванията и притесненията на самите европейци. След като години наред въпросите на сигурността, имиграцията и икономическия растеж не преставаха да слизат от първите места в подредбата на проблемите, съюзът постепенно смени фокуса на своите действия. В момента именно това са секторите на най-активна промяна и финансиране. Обсъжданата нова финансова рамка е доминиращо ориентирана към тези три големи области и промяната очевидно започва да се вижда. Макар и с известно закъснение, гласът на европейските граждани започна да подрежда дневния ред на съюза. Разбира се, това не гарантира нито окончателното разрешаване на казусите, нито отнема отговорността на националните правителства да правят необходимото. Не съществува вечна формула на политическо спокойствие. Недоволството може да се окаже на една криза разстояние. Но, поне за момента, съюзът е достатъчно спокоен, балансиран и легитимен, за да може да планира своите действия за далечната 2032 година.
