Въображението и мечтите на глобализацията сякаш се опитаха да убият географията. Години наред слушахме за „глобалното село“, за падането на границите, за края на физическото, за намаляващата важност на конкретното място за икономическо и личностно развитие. Целият патос бе насочен срещу тиранията на фиксираното пространство, на конкретното местоположение, на географското. То изчезна в глобалното, най-малкото защото всичко освен него изгуби значение. Наличието на една доминираща мяра веднага изключва останалите. Ако мислим глобалния свят като овладян от един модел, то автоматично разнообразието отива в миманса, престава да е водещо и интересно. Географското е различното, многообразното. Затова не е изненада, че в много отношения последните години маркираха маргинализацията, дори отмирането на географията. Границите се разпадаха, културите се смесваха до неузнаваемост, хората ставаха толкова мобилни, че пространството стана ефирно. Изчезването на географията се случи не само в публичното въображение, но и в институциите. Университетски катедри по география затваряха, учени губеха позиции и престиж, училищата изтласкваха предмета в периферията. Както често се случва обаче, подобни зачерквания се оказват наивни, самоуверени и прибързани диагнози.
Няма съмнение, че глобализацията и географията не съжителстват лесно. При това, по най-различни линии. Глобалното интегрира системи, икономики и хора и постепенно ги поставя в ново състояние. Големите компании стават глобални, с огромни, сложни и хоризонтални вериги на производство и управление, които обезсмислят локалното, стават толкова гъвкави, че могат да се местят относително лесно и да функционират отвъд конкретни локации, порядки, правила и норми. Глобализацията усилва и сложността на различните съвременни проблеми, които все повече изискват транс-национални решения, тоест, решения отвъд национална и регионална определеност. В този смисъл, ако географското запазва някакъв смисъл, то е единствено като глобално. Повечето най-стряскащи моментни и бъдещи предизвикателства наистина предполагат общи решения, между много играчи, отвъд географската определеност. Такива са тероризма, имиграцията, международната престъпност, климатичните промени, ресурсното осигуряване, самото икономическо развитие и т.н. Преди 90-те години на миналия век, приемливият и най-често срещан мащаб на общи действия бе регионалния и това е видимо от развитието на различни регионални форми на сътрудничество в Европа, северна Америка и други. Сега нещата са съвсем различни. Когато финансовата криза през 2008 година разтресе света, всички погледнаха не към Г-7, а към Г-20, най-близкото, което имаме в момента до обща глобална рамка за интензивно сътрудничество.
Географията е обаче и история. В епохи на ограничена мобилност, на ресурсна предопределеност, на силна локална идентификация и икономическа уседналост, историческите натрупвания са силни и се сливат с пространството и мисленето за политическо и икономическо позициониране. Глобалисткото мислене съвсем открито върви в обратната посока и стимулира отхвърлянето на тези модели. Подкопава местните връзки и идентичности, опитва се да ги замести с нови, които са много по-широки и отиват далеч отвъд вековната фиксираност на националната общност и икономика. Някои виждат това като конспирация, но то е много повече просто неизбежно последствие на новия глобален свят. Тази нагласа е особено характерна за малките прослойки от хора в различните съвременни държави, които наистина притежават глобални биографии и начин на живот през образование, професии и културна социализация. Много дълго време мнозина виждаха в това неизбежен процес, който постепенно ще стане универсален, ще засяга все повече хора и все повече държави и култури. Сякаш историята и географията заедно ще изчезнат, ще се преобразят отвъд разпознаваемост. Последните години обаче еднозначно дават индикации в обратната посока и ясно илюстрират дълбочината на различните илюзии на глобалисткото мислене. Политически, това е видимо в апела за удържане на националната държава. Икономически, това е видимо в подкрепата за национални икономически шампиони, за национални защитни линии от несигурността на глобалния пазар. Културно, това е видимо в болезнената реакция на скоростта на имиграцията и обръщането към собствените идентичности.
Затова и завръщането на географията не е особена изненада. Парадоксалното е, че това донякъде се дължи на опитите за нейното игнориране или отменяне, което предизвика обратни реакции. Прекалено често съвременните политици мързеливо търсят транс-национални решения на проблеми, дори преди да са направили достатъчно в собствените си държави. Прекалено далеч отиват мечтите за оттласкване от нациите и националните идентичности, които погрешно се възприемат единствено като пречка и източник на предразсъдъци. Прекалено нереалистични са очакванията, че всички искат или могат да станат съвременни номади, безкрайно мобилни граждани на света. Прекалено илюзорно и безполезно е търсенето на безкраен синтез между различните култури, които влизат в контакт и общуване. Агресивното налагане на това очакване единствено предизвиква защитни реакции. Прекалено оптимистично е да се очаква, че всички безпроблемно могат да скочат в глобалната, информационна икономика и да я прегърнат с вълнение. Прекалено нереалистично е да не последва остра реакция на бясната скорост на различните видове промяна – икономическа, културна, технологична. Затова и географията отново изплува, отново показа значението и стойността си. Всъщност, ако има очертаваща се значима макро тенденция на идните години, тя е именно в нейното завръщане и влияние върху политика и икономика. Или казано по друг начин, ерата на хиперглобализацията приключи и сега започва нейната частична корекция.
Подобен извод със сигурност звучи абстрактно, но може да бъде открит в най-различни процеси и дебати от последните години. Например, сегашният ренесанс на регионалните организации и мислене е в значителна степен отглас от усещането и разбирането за нереалистичните очаквания от глобализацията в различни нейни аспекти. Не всеки може да печели еднакво от глобалната икономика, икономическата дейност има естествена пространствена тяга и винаги ще остане до голяма степен фокусирана върху най-близките партньори. Чисто стопански и политически, това е особено видимо в Азия, където бумът на регионалните формати на сътрудничество е най-голям. Самата Европа премина през процес на преосмисляне и препотвърждаване на регионалните си организации. Само преди няколко години всички европейски икономики мечтаеха за необятните азиатски пазари, днес всички имат далеч по-свити и реалистични очаквания. Мнозина очакваха еврозоната да се разпадне и поради амбициите и очакваните компенсиращи възможности на изток. Това обаче не се случи. Завръщането на географията е осезаемо и в различни дебати, например този за измерването на БВП на националните икономики. Все повече икономисти настояват за включване на вътрешно-географския аспект. Това би означавало интегриране на данни за географско разпределение на икономическата дейност или пък нивата на неравенство между отделните региони, динамиката на това неравенство. Подобни предложения далеч не са лишени и от практическа стойност. Мнозина във Великобритания откриха дълбочината на географските разделения едва след референдума за напускане на ЕС, когато именно този елемент се оказа сред най-съществените в нагласите и недоволството на хората. Така че всички се връщаме към уроците на географията. Тя далеч не си е „изпяла песента“.
