Не зная колко хора си спомнят, но само допреди няколко години „куриозните“ новини често включваха политически сбивания в екзотични дестинации от Азия, Кавказ или латинска Америка. Част от утвърдената западна политическа култура предполагаше цивилизован дебат, прилични обноски между опонентите или най-много някоя по-язвителна шега. Посланието беше „възпитан Запад, леко примитивен Изток“. Подобна снизходителна нагласа обаче изглежда все по-неподходяща и все по-лишена от основание. И не просто, защото честотата на сбиванията в Парламента не са най-точния индикатор за политическа култура, а защото температурата на политическите спорове в западните общества постоянно нараства и все по-често преминава във физически сблъсъци. Вербалната агресия пък е вече ежедневен елемент и норма, най-вече в социалните мрежи. Нещо важно се променя, за да ставаме свидетели на подобни процеси.
Картата на нарастващото политическо насилие става все по-наситена и широка. По време на кампанията за регионални избори в Берлин бяха регистрирани над 200 политически мотивирани деяния. Единствено голямото полицейско присъствие предотврати сериозни сблъсъци между привържениците на „Алтернатива за Германия“ и техните критици през изминалата година. На Острова в началото на кампанията за избор на лидер на партията, десетки лейбъристки депутати започнаха ежедневно да получават заплашителни мейли и съобщения от радикалните крила на партията. Някои дори трябваше да преустановят редовните си седмични срещи с избирателите от риск за политическа агресия. Убийството на Джо Кокс буквално дни преди референдума за напускане на ЕС пък шокира британското общество, макар дискусиите след него да приключиха сравнително бързо. Наскоро една от депутатките на лейбъристите се оплака, че в рамките на един ден и получила над 600 заплахи за изнасилване през социалните мрежи! Кампанията на Доналд Тръмп в САЩ също повиши политическата температура и няколко от неговите изяви бяха съпроводени от сериозни сблъсъци между привърженици и опоненти. Сякаш изведнъж наглед имунизираните от политическо насилие западни общества са безпомощни свидетели на неговото завръщане. Защо?
Едно от възможните обяснения е свързано с нарастващата поляризация и разделение в много общества. В САЩ например различни изследвания показват, че политическата дистанция между демократи и републиканци се увеличава. Затова независимо от недоволството спрямо конкретни кандидати от своето политическо семейство, привържениците са склонни да ги приемат и подкрепят на избори. Някои дори фиксират праг, под който кандидат на двете големи партии не може да падне на 45%. При подобно „втвърдяване“ политическата емоция нараства, а изборната цена на по-радикалното поведение спада. Задълбочаването на разделението може да бъде видяно и през броя на „центристките“ конгресмени (дефинирани като намиращи се между най-либералните републиканци и най-консервативните демократи). Според изследване на National Journal, през 1982 година там могат да бъдат открити 344 политици, докато през 1994-та година техния брой спада на 252. По-късно, през 2002-а те са 137, а през 2012-а едва 4! Друго изследване отпреди няколко седмици показва, че броя на избирателите, които са склонни да „разделят вота си“ на идващите президентски избори и тези за Конгреса е паднал на 15%. Очаквано съществуват много теории, които се опитват да обяснят причините за подобна поляризация. Една настоява за важността на реакциите на политиките на Барак Обама след старта на глобалната икономически криза през 2008 година. Новата вълна от държавна експанзия мобилизира и допълнително втвърди републиканците и драматично ги отдалечава от другия лагер. Друга настоява, че липсата на доверие между двете страни води до особена поляризация, когато става въпрос за жизненоважни проблеми като тероризъм, икономическо оцеляване, обща несигурност. Иначе казано, управлението на другия лагер се възприема като едва ли не жизнено опасно.
Има и някои по-структурни промени, които заслужават внимание. Сред тях са много коментираните напоследък размествания в публичната и медийната среда. Тяхната фрагментация става по логиката на създаване на нишова среда, която по-скоро стимулира политическите суб-култури, отколкото широка, отворена и аргументирана дискусия. В подобно пространство убежденията просто се затвърждават, а не проблематизират. Затова и много медийни специалисти по света вече казват: „кажи ми какво гледаш и правиш в социалните медии и ще ти кажа какъв си“. Все повече хора мигрират към онлайн средата, а вътре в нея избират това, което е най-близко до техните политически предпочитания. Социалните медии, оказва се, по-скоро „гетоизират“, отколкото създават някаква идеална дискусионна среда, в която да надделяват фактите и аргументите. Хората по-скоро присъстват там, за да покажат и пародират със своите мнения и позиции, отколкото да ги проблематизират в резултат на дебат и критично преосмисляне.
Изместването на класическите конфликти между ляво и дясно е също от ключово значение. В много западни общества те биват заменени от такива, свързани с идентичност, култура, сигурност. Въпроси като собственост на стопанските субекти, роля на държавата, нива на публични инвестиции и данъчно облагане със сигурност продължават да вълнуват милиони хора, но все по-често в сърцевината на политическите дебати и спорове са вече изброените други теми. Този процес е особено изявен през последните години с нарастването на негативните странични ефекти на глобализацията, нарасналата заплаха от тероризъм или пък вълни от имигранти и бежанци. Именно те отключват големите дебати за идентичност и култура, за бъдещето на нашите общества и континенти. В този контекст протича рязкото покачване на „политическата температура“, която все по-често прелива в актове на нетолерантност и насилие. Последните примери от Германия и Великобритания препращат към именно подобен тип ситуации и дилеми. Ако тази връзка е наистина вярна, то през идните години ще ставаме свидетели на още по-изострени сблъсъци по най-различни теми.
Последните няколко десетилетия със сигурност са сред най-спокойните от гледна точка на политическото насилие. Историците могат най-точно да разграфят това наблюдение във времето. Може би погледнато от по-дългосрочна перспектива този срив на политическата култура не е изненада, особено ако човек не вярва в теориите за необратимо културно и поведенческо развитие. Историческата цикличност сигурно не би се впечатлила особено от случващото се в момента. Независимо коя теория споделя човек обаче, очевидно навлизаме в силно конфликтни политически времена. Въпросът е да удържим минимума на цивилизованото общуване, докато търсим приемливи отговори на нещата, които ни тревожат.
