Амнезията е национален спорт в България и често изпадаме в ситуации, в които сякаш колективната памет внезапно изчезва. Понякога това е защото не знаем как да институционализираме миналото, понякога просто не можем да разпознаем неговата важност, понякога сме просто безхаберни. Може би затова когато погледнем назад виждаме главно бели петна и митове. Именно по тази причина, примери за обратното правят впечатление и заслужават публичност. Наскоро Дипломатическият институт към МВнР приключи съвместен проект със Софийския университет, свързан с преговорите на България за присъединяване към ЕС. Създаден бе „национален архив от спомени“ за този процес, който представлява 40 интервюта с хора, имали важно участие в него и вече достъпен на сайта на института за всички, проявяващи интерес. Подобно усилие е изключение и полезно. За някои е може би безсмислено, защото възприемат случилото се просто като административно упражнение без особена сложност, при това по въпрос на национално съгласие. Анализът на интервютата дава доста по-нюансиран поглед и ни помага да мислим колективно за ключов политически и управленски процес от най-съвременната ни история. Иронично е обаче, че това начинание се случва във времена на задълбочаващо се проблематизиране на европейското ни членство.
Исторически погледнато, този период е наистина забележителен в българската политика и управление. Присъединяването е мащабно и дългосрочно усилие, което се простира отвъд конкретно правителство, министри, административни промени и социални турбуленции. То изискваше организация и дисциплина, много отвъд обичайния времеви хоризонт и способност, генерира безпрецедентно ниво на координация и сътрудничество между много държавни институции с постепенно нарастващо влияние и на неправителствения и бизнес сектори. Самото усилие имаше интегритет, повечето участници в него имаха поведение, отговарящо на неговата важност и историческа значимост. Чувството за изпълнен дълг и дълбока емоция неслучайно доминират в разказите на повечето участници в многогодишното усилие. Добре е по-голяма част от българското общество да познава в повече дълбочина случилото се и публикувания архив дава тази възможност. Отново за съжаление, тази картина все по-остро контрастира със сегашното състояние на политическата и управленската системи. Загубата на обща посока, отказите от формулиране и прилагане на системни политики, разбиването на административния корпус на министерства и други държавни структури, неспособността страната да бъде позиционирана като субект на европейската политика са само някои от актуалните провали. Техният контраст с началото на присъединителния процес е политически болезнен и поучителен.
В същото време, трябва да има яснота и по очевидните ограничения на различни аспекти от тези първи години на европеизация, тяхната идеализация също няма да донесе особени ползи. Всъщност, преговорите с ЕС бяха най-бързия и безболезнен начин да структурираме по-дългосрочен дневен ред в страната в ситуация на кризисно управление след поредната имплозия, причинена от бившата комунистическа партия. Периодът между 1997 и 1999 година бяха ключови в това отношение, независимо че правителството на ОДС бе сред кабинетите с най-ясен идеен профил и управленска грамотност. На практика, преговорните глави функционираха като разграфени секторни полета за национално управление. Те създаваха правни и институционални координатни системи в секторните политики, въвеждаха и тласкаха към определени практики, начини на правене на нещата, очаквания. По този начин се сдобихме с управленски гръбнак, който гарантираше посока на развитие, предвидимост и функционираше като застрахователна полица срещу прекалено слаби, объркани и корумпирани правителства. Но тази формула на мащабен policy-taking трудно можеше да надскочи себе си, тя беше добра в приемането на нормите и едва донякъде в тяхното налагане и прилагане. Бързо стана ясно, че тя не може да бъде единствения и дори водещ двигател на по-мащабната модернизация на страната.
Постепенно с годините стана очевидно, че правните норми, заплахите от санкции и различните форми на conditionality не могат да бъдат ключовите инструменти за моделиране на социалната ни реалност и неслучайно те постепенно започнаха да губят влиянието си. За подобна промяна се изискват цяла поредица от други условия, които не са особено налични в българския контекст: местни политически елити с модернизиращи желания и умения, подходяща гражданска култура, добре структурирани организирани интереси с дългосрочен ангажимент към европеизацията на страната и други. В тяхното отсъствие, българското членство се провали напълно в прехода от taker към maker на политика и политики, във фундаменталната трансформация отвъд правното битие на институции и практики, позволи постепенно разхлабване и на остатъчния модернизиращ потенциал на сегашното статукво. Затова и имаме пред себе си институционални черупки, които обаче само наподобяват европейска култура и функционалност. Например, имаме комисия за защита на конкуренцията, но нейните решения вече предизвикват единствено отчаяни и безпомощни усмивки. Местните елити вече знаят как да неутрализират европейския натиск за промяна, колкото и отслабен да е той, и успешно имитират съвместимост с ЕС и блокират дълбочинна промяна. В по-общ план, можем да кажем, всичко това е по-добре от нищо, но не е нищо особено.
Постепенното изчезване на Европа от полезрението и езика на политиците с основание предизвиква въпроса на какво всъщност се крепи продължаващото ни членство. Скорошно социологическо допитване дори откри, че при референдум за оставане в организацията съотношението би било едва две към едно в полза на статуквото. Извън радара на заспалото внимание на общество и анализатори, негативизмът към съюза непрестанно нараства, а за ЕС публично се говорят единствено негативни неща. Списъкът ви е познат: имигранти, бежанци, „гейропа“, двойни стандарти при храни, транспорт и т.н. Парламентът е пълен с про-руски партии, а БСП напълно захвърли про-европейските си претенции от времената на принудителна социал-демократизация. ГЕРБ крепи про-европейския си облик, защото това й е важно електорално предимство пред бившите комунисти и защото управлението й зависи от щедрите еврофондове. Независимо от това и тя вече не обелва и една добра дума за съюза, а прави обратното при всяка възможност. Про-европейската висша администрация донякъде продължава да крепи на ежедневно ниво членството, но без каквато и да била подкрепа и посока от политиците. Лъжем се, ако си мислим, че това не се забелязва сред нашите партньори. Преди няколко месеца изследване показа, че България е на последно място като желан коалиционен съюзник вътре в съюза. Това надали е защото ни недолюбват. Просто сме им ясни.
Контрастът на всичко това с годините на преговори и начална интеграция е стряскащ. Гореописаното не означава, че страната утре или вдругиден ще напусне ЕС. Не това е мерната единица на случващото се, макар на моменти човек да има чувството, че единствено традиционното политическо шубе спира много български политици да сложат и този вариант на масата. Нещо повече, ако пълзящото разклащане на подкрепата за евро членството продължи, можем един ден да осъмнем и с тази безумна идея.
