Как се идентифицираме с агресора
(или защо част от българите не се противопоставят активно на водената от Русия война в Украйна)
Росица Петрова*
Този материал не разказва за децата,
преживяващи ужаса на войната в Украйна,
но е посветен на тях…
Какво се случва с дете, преживяващо насилие? Преживяващо физически, сексуален, емоционален тормоз и насилствени действия от член на семейството. Какво се случва с това дете, ако е изцяло зависимо, изцяло под властта на своя насилник?
Преживяното насилие определя начина, по който детето живее нататък, по който се свързва със света. Детското съзнание използва разнообразни механизми, за да се защити от насилието, за да се справи, за да оцелее и някак да продължи напред. Но плаща огромна цена. Често тази цена е многопластово посттравматично стресово разстройство, което детето носи и пренася в зрялата си възраст: личността му, в процес на оформяне, се скършва и остава наранена при порастналия човек, в който то се превръща…
Един от тези защитни механизми на справяне с насилието е „идентификацията с агресора/насилника”, формулиран и описан от Ана Фройд през първата половина на 20-ти век. Защитен механизъм, който се наблюдава в една или друга степен при огромната част от хората, преживели насилие.
Във всички драматични събития, през които едно дете, преживяващо насилие, преминава, то може да се свърже несъзнавано с насилника, да идеализира неговата сила и власт, да „иска” да бъде под крилото на тази власт, да „разбира” насилието, да понася болка и унижение, да „иска” да бъде насилвано, само и само да изпитва сигурността, че ще оцелее, че ще има подслон, че ще бъде защитено от непознатия, чужд свят, че никой друг няма да бъде заплашван от насилника, че семейството ще оцелее… Този механизъм има много и различни проявления, най-известното от които е т. нар. Стокхолмски синдром, макар той да е наблюдаван за първи път в среда, различна от семейната.
По един перверзен начин насилникът се превръща в благодетел, оказва се спасител… Това се случва и в реалността, тъй като насилникът често манипулира другите през ролята си на спасител, случва се и в съзнанието на детето, преживяващо насилие, което се опитва несъзнавано да залъже страховете и болката си… Тук няма възможност да бъдат описани безкрайното проявление, взаимната зависимост и взаимното заместване на защитните механизми на идентификация с насилника, спасителя и жертвата, с които човешката психика си служи. Нито сложното им съчетаване с разнообразни други защитни механизми като отричане, идеализиране и т.н., формулирани в психоаналитичната теория за психичното развитие.
Често несъзнаваната идентификация с насилника превръща детето, преживяло насилие във възрастен човек, който, от своя страна, не знае друг начин за справяне със своите проблеми, освен като отново прилага насилие. Например, във връзката си със своите родители, деца, партньори и т.н. И много често този порастнал човек, от следващото поколение насилници, рационализира насилието като се вижда в ролята на спасител…
Условно казано, една държава, преживяваща векове на постоянни набези, едно население, натрупващо в себе си векове наред заплахи от разрушение, заплахи за свободата, заплахи за физическата цялост, заплахи за живота, заплахи да продадеш съвестта си, за да оцелееш, се намират в същото положение, а това води до същите процеси като последица. Така се е случило и с нас, българите, в исторически план…
Идентификацията с агресора, с насилника е мощен колективен защитен механизъм, с чиято помощ, ние, българите, голяма част от нас, се опитваме да се справим в периоди на силни общестени промени. Примиряването на значителен брой хора с новия обществен ред, наложен след 09.09.1944 год., е красноречив израз на един такъв механизъм. Този колективен защитен механизъм, специално в България, беше подсилен неимоверно от 45 години тоталитарна власт, налагаща организирано насилие над гражданските свободи и 30 години преход, доминиран от държавни структури, често подчинени на мафиотизирани сили, където насилието е закон. Това разпространение на насилието в обществото ни се вижда много симптоматично в нарастващата в училище агресивност, в многобройните жертви на домашно насилие, в притисканите и завладявани бизнеси и т.н., и т.н. И в нашето примиряване, в нашата търпимост към това насилие. Понякога в нашата подкрепа за него…
През тези периоди от най-новата ни история, превратностите на нашите отношения с Русия продължаваха да бъдат говорени, описвани, преподавани единствено през риториката за „Спасителя”. Традиционно, за нас, в нашата култура, в нашето образование, турците винаги са били агресорите, насилниците. От друга страна, руснаците официално винаги са били са в ролята на освободителите, на спасителите. Представата, обаче, за ролята на Русия в нашата история е силно идеализирана: Русия е велика сила, непобедима, носеща интелектуално и духовно извисяване, спасявала ни е многократно, трябва да сме й благодарни и т.н. Говорим единствено за освободителната й роля и често отричаме, например, имперските интереси на Русия за воденето на освободителни войни, въпреки голям брой исторически аргументи за това.
Като българи, често отричаме двойствената й роля по отношение на България. Отричаме, например, че граф Игнатиев е припознавал Левски като враг (защото Левски е виждал България силна и независима), че е можел да предотварти неговото обесване, но не го е направил, напротив, направил е всичко възможно да го унищожи. Не искаме да знаем, че основна улица в нашата столица носи името на този човек. Спасител ли е граф Игнатиев за Левски, или негов насилник и палач? Когато турците са направили дипломатически маневри за спасяването на Левски, те насилници ли са били, или спасители? Да, звучи скандално. На годишнините от раждането и смъртта на Левски говорим с патос за него, за неговия пример и вдъхновение, наричаме го Апостола, но иначе назоваваме галено улицата в центъра на София „Графа”… И само се питаме какво е искал да каже Левски със записаните в тефтерчето думи „Народе ????”… И не смеем да си отговорим. Защото тогава, ще трябва да се лишим от идеализациите си…
Като българи масово сме ползвали защитния механизъм на идентификация с агресора, с насилника, често в разрез с нашите нацонални интереси. Крайна такава проява е през 60-те години на миналия век предложението на комунистическите лидери, по върховете на социалистическата ни тоталитарна държава, да станем република в рамките на СССР. Да се откажем от своята идентичност, от отговорността пред бъдещите поколения, да се слеем със „Спасителя”, със Съветския съюз. Да мълчим за безчинствата на съветската армия в България през втората световна война. Да крием истината за целенасочените и последователни политики на СССР за унищожаване на родната ни икономика след това и приемането на тези политики от българските власти. Да изградим специалните си служби като репресивен апарат, подчинен на репресивния апарат и службите на СССР. Да оставим и даже активно да съдействаме нашата държава да бъде завладяна от руски икономически, често мафиотски интереси по времето на прехода, много българи да забогатеят от това… Да позволим и да съдействаме (вероятно срещу някой лев) за тежката зависимост на нашата държава от руските енергийни източници. Връх в това отношение е скоропостижното построяване от страна на третия кабинет на Борисов на струващата на българските данъкоплатци над три милиарда газопреносна тръба, наречена „Балкански поток”, която обслужва руските, сръбски и унгарски интереси, но не и българските. Да изтърпяваме, отново и отново, обезценяващото, манипулативно, често подмолно нарушаване на нашия суверенитет, включително в последните седмици през арогантните думи на посланик Митрофанова към българите и България (последната порция арогантност ни вменява вина, че не сме благодарни, че са ни „прецакали” покрай въпросния тръбопровод. Има по-точна, но за съжаление, неприлична дума за това прецакване)… Но ние търпим.
А Съветският съюз/Русия често са имали манипулативна политика спрямо България в ролята на спасители, но всъщност са били в ролята на завоеватели, на агресори…
Идентификацията с насилника/агресора, струва ми се, определя при сериозна част от нас, българите, отношението към Русия след започването на войната в Украйна. Каква е Русия? Спасител ли е тя? Освобождава ли някого в Украйна? Има ли нужда да се намесва във вътрешните работи на една суверенна държава и да спасява някого там? Много хора в България, в плен на механизма на идентификация с агресора, оправдават тази война… И повтарят неуморно, понякога натрапчиво, понякога агресивно, понякога в делир, представата си за Русия като за Спасител. Много от тези хора са пренесли през годините и още пренасят тази своя представа върху самия Путин.
Тук няма да навлизам в хипотези за психичното състояние на Путин, но от неговите изявления и писания като безспорен факт изпъква неговата вяра в ролята си на Спасител, неговите фантазии за тази роля независимо от сигналите, идващи от реалността.
Случва се силна проективна идентификация. Путин донякъде налудно проектира в реалността своята роля на „Спасител”, през мощната си пропаганда се поставя официално в тази роля, а много хора в България се идентифицират с неговите насилствени действия в Украйна като отново ги филтрират през тази роля на спасител. В това число, разбира се, не включвам многобройните платени тролове, които разпространяват путинската пропаганда срещу жълти копейки.
Но войната на Путин го изяви за пореден път, след всички подобни набези в чужди територии през годините, като агресор. Като унищожител на хиляди човешки животи (и от украинска, и от руска страна), унищожител на домове, на семейства, на обществена среда, на бъдещето на милиони невинни хора, на тяхното психично здраве, много от тях млади хора, много от тях деца. Неговата пропаганда, обаче, и този път го представя като спасител.
Обидните думи на посланик Митрофанова, която припозна българите като „подлоги” на Запада, са много символични за тези механизми на идентификация с преливащите се роли на насилник и спасител. Да бъдеш наричан „подлога” от своя „Спасител” означава, че той има толкова презрително отношение към теб, мисли те за толкова слаб, безволев, подчинен и прекършен, че зад неговата роля на спасител прозира силно един „Агресор”. Този спасител не цени твоите граници, твоята идентичност, твоето право на избор, той те смята за подлога, която всеки може да яхне, върху която всеки може да се настани. Включително и той!
Ситуацията в България, при която години наред сме поставяни и манипулирани в ролята на „спасени”, на „задължени”, на „благодарни” и оттам на безусловно, безропотно лоялни към Русия, пренесено в последните години и към Путин, възпроизвежда сред нас, българите, отново и отново механизма на идентификация с агресора. Вероятно много хора в България не могат да различат насилствената политика на Путин от идеализирания образ на руския освободител… Затова бяха важни думите на искрена благодарност към руснаците, украинците, румънците, финландците, жертвали живота си за нашето бъдеще като българи, изразени от Кирил Петков на Трети март, въпреки цялата атака на крайните пропутнски среди у нас. Защото тази благодарност със сигурност е в сърцето на всеки българин. Но това няма общо с настоящата война и не трябва да допускаме да бъдем манипулирани през тази благодарност. Важно е, че много хора в България вече се противопоставят на представите, че като нация сме единствено слаби, единствено зависими, единствено незначителни…
Когато едно дете преживяващо насилие се идентифицира с насилника, то го прави от страх. Страх от болката, от страданието, от заличаването му като личност…
Живеем във времена, в които е ценно, важно, донякъде наложително като българи да си даваме сметка за нашите страхове: какви са, колко са силни, как се защитаваме от тях? Как да работим с тези страхове? Дали да възпроизвеждаме своята вътрешна скършеност и да продължаваме до безкрай в ролята на жертви? Да чакаме до безкрай Спасители? Или да превърнем преживяването на тези страхове в пространство, където се ражда силата… В преодоляване и развитие…
Защото ако се идентифицираме с насилника, с агресора, макар и в ролята на спасител, ние заставаме на негова страна и умножаваме страданието на жертвите.
*Росица Петрова е Магистър по социология, Магистър по клинична социална работа, Психотерапевт. Член е на Българската асоциация по психотерапия
