Коя система по-точно искате да смените? „Как коя – сегашната!“
Млади са, някои от тях с наметнати трикольори, спрели са движението по магистралата. Една жена крещи срещу тях, защото иска да премине. Пита ги защо не протестират пред парламента, а ѝ нарушават правата на данъкоплатец да ползва магистралата. Тя хвърля в лицата им грозна обида. Един от младежите заплашително тръгва към нея. Друг се приближава и я пита: „Ти би ли дошла с нас пред парламента“. Откъм блокадата се чува глас „И заради твоето дете го правим!“
Една минута, в която е събрано всичко. Всичко – защото всеки може да види различни неща в тази сценка. На един тя ще се привиди като справедливия гняв на едно отвратено гражданско общество. Друг ще застане на страната на жената, която наистина беше възпрепятствана да пътува. Трети ще оприличи водачите на блокадата като мутри, които просто си вършат работата, за която им е платено. Четвърти ще заподозре младия мъж с агресивната походка като провокатор. Пети ще гадае кой ли от застрашените богаташи е прежалил една торба от откраднатите пари, за да дестабилизира обстановката и събори правителството, което е решило да му търси сметка. Шести ще започне сложни геополитически разсъждение за източна или западна чужда намеса.
И всички може да са прави – при това едновременно. Така е с българските протести. Дали са инспирирани и организирани, или спонтанни и искрени, малко след началото им в тях има смесица от всякакви хора – и наивни, и платени, и справедливо гневни, и провокатори, и сеирджии, и професионални протестиращи, писачи и носачи на плакати. Сега на тях пише, че се иска смяна на системата. Коя точно система и с каква нова система? Този въпрос изненадва протестиращите. Когато казват, че искат смяна на системата те нямат нищо повече предвид от това, че не искат сегашната ситуация. Има разлика от предишни протести, в които често сме чували, че се иска смяна на статуквото. Този път се иска нещо повече – не се иска едно статукво да се смени с друго. Стигнат е някакъв предел, граница, след която не се иска да е повече това, което е сега.
Система – множество от обекти и връзки между тях, които се разглеждат като едно цяло. В нашия случай – множество от институции и връзки между тях, които се разглеждат като управление на живота в държавата. Хората от протестите може никога да не са чували за Монтескьо и формулираната от него доктрина за разделение на властите, но са съвсем наясно, когато нещо не е наред. Щом в Народното събрание има толкова много хора, които съвсем очевидно не са за там – значи нещо не е наред. Щом някой казва на министър-председателя за главния прокурор на републиката „Сам си го избра“, значи нещо е съмнително. Щом в парламента се броят и от един-двама в бройката зависи дали ще работят или няма да работят – значи нещо е сбъркано. Щом президентът казва, че ни управлява пак партия-държава, но не смята за нужно правителството на партията-държава да подаде оставка – значи нещо не е такова, каквото изглежда. Щом другите подлежащи на арест са все „издирвани лица“ и цялата наказателна мощ се е стоварила само върху Иванчева и заместничката й – значи има нещо много дълбоко сгрешено. По такива дребни на пръв поглед и видими неща съдят хората за институциите и връзките между тях. Дори и не споменаваме онези очевидни неща, които говорят за гнилост и развала като продажбите на българско гражданство, високомерно, арогантно или цинично отношение на лица, които временно заемат служебни места по върховете на институциите. Всичко това определя отношението на хората към подредбата на живота ни, за по-кратко – към системата. И сега те настояват тя да бъде сменена. С каква да я сменим, питам хората от един протест. С демократична, отговарят те. „Това вече не го ли направихме през 1989 година?“
В демократичната система има многопартийност, а не една партия ръководителка. В нашата система има много партии, но всички те са заченати от едната партия и носят нейните генетични черти. В самите партии се очаква да се ценят хората с най-голям принос към утвърждаването на ценностите на партията, а не най-послушните на лидера. По същата ценностна причина би трябвало да се подреждат и партийните листи, а не според материалния принос на съответния кандидат. В демократичната избирателна система се улеснява достъпа до правото на глас, не се търсят от десет дола вода да се забрани електронното гласуване и така да се затрудни гласуването на хора, които веднъж вече си наказал като си ги принудил да напуснат страната. В демократичната система законодателната, изпълнителната и съдебната власт се упражняват от различни и независими една от друга институции, които освен това имат механизъм да се контролират една друга. Главният прокурор на едната власт не се избира от премиера на другата власт. Защото няма как избраният да контролира онзи, който го е избрал. В демократичната система изпълнителната власт се отчита пред законодателната, а не обратното. А президентът няма никакво основание да очаква премиера да му се появи на гости с предварително зададената задача да се отчете по въпроса за битката с корупцията и намалените външни инвестиции. Може да ни изглежда симпатично премиерът и президентът да си гостуват и да си говорят по някакви проблеми, но истината е, че те нямат определена от закона подобна пресечна точка. Стигне ли се дотам да се налага президентът да вика премиера по някакъв проблем, то тежко ни и горко заради размера на проблема. Не е и работа на президента да лобира за някаква самолетопроизвеждаща фирма, независимо дали тя е американска, шведска или уругвайска.
Излиза, че нищо й няма на демократичната система, ако тя наистина е демократична. Само че при нас не е. В такъв случай какво трябва да се смени – системата, която на теория сме избрали, или подобието, което на практика сме сътворили. Правилата или хората? Институциите, свързани в системата, или посоката и действието на връзките, които ги обединяват в едно цяло? По света с такава система се живее от векове, пробвана е и тя работи. Ако у нас не работи, то е не заради схемата. Само че колко пъти сменяхме хората и новите/младите не накараха системата да заработи бързо и чисто, а се вписваха в хитростите за прецакването й, заразяваха се, пригаждаха се. Нужни са не просто нови/други хора, нужно е ново отношение към проблемите и към хората. Сегашното е арогантно, нахално и цинично. Нищо й няма на системата – тя е механизъм, който е проверяван достатъчно дълго време в достатъчно много страни. Нужно е да се смени отношението на хората към системата. Също така и към проблемите. Както и към избирателите.
