Описанието на ужасите на бъдещето е сред най-бързо развиващите се индустрии на нашето време. Само през последните няколко години, поне два източника на задаващ се апокалипсис получават ежедневно внимание, докато имената на авторите на тези разкази за края украсяват класациите за най-четени книги. Най-истеричният е този за бежанската инвазия, която има мащаб, структура и организация неминуемо водещи до културното овладяване на западния свят и неговия мъчителен и необратим разпад. Този ужас изгуби част от своята актуалност със свиването на имиграционните потоци и бе надлежно заместен от по-нов разказ за западния апокалипсис. Сега той е свързан с изкуствения интелект и неговите съ-индустрии (големите данни и различните технологични иновации ала 3 D), които ще съсипят западните икономики, ще затрият милиарди работни места, ще съсипят живота на точно толкова хора и накрая, разбира се, ще затрият и самия Запад. И около двата сценария обаче има един лайтмотив, който не предлага същата драма на технологичната революция или пък на нахлуващите от юг и юго-изток орди, но от доста време не дава покой на много хора. Става въпрос за застаряването на европейските държави, за демографската криза, която върви от десетилетия и няма признаци на овладяване и разрешаване.
Традиционният поглед към тази тема е добре, дори банално известен. Той доминира в нашите общества, приема се за самоочевиден, уседнал „здрав разум“, който единствено се възпроизвежда, а не проблематизира. Застаряващите общества са умиращи, унили, безсилни пред бурите на реалността, в най-добрия случай достолепни. Остарялото общество е залязваща общност, в нея има много история, но малко бъдеще. В него има много от неизбежността на сблъсъка между млади и стари, на победата над първите над вторите. Енергията тихомълком изтича от подобни общества и те тръгват по неизбежния път на забвението. При тази нагласа, иновациите, предприемачеството и икономическата динамика са характеристика на младите общества. Всичко това е до болка познато в българското общество. Това възприятие е дълбоко вкоренено в мисленето ни. По нашите земи е напълно нормално да чуете хора над 50 – 55 години да обявяват, че „тяхната е изпята“, че са на „финалната права“, че внуците са единственото, което им остава на този свят. Чаровният образ на грижовната баба, чийто последни години на този свят са отдадени единствено на внучетата е вече дълбоко митологизиран в българското общество. Има го в езика ни, в рекламите, в разказите за самите нас.
Доскоро този апокалиптичен разказ за застаряването и свързания с него неизбежен културен срив бе адресиран най-вече към западния свят. Очертаната картина бе на икономически срив, фискална невъзможност, негативни културни последствия, загуба на динамика и технологично изоставане. Нещо повече, проблемът е не просто в параметрите, тоест в неговата сложност, но в неговия мащаб. Той е просто прекалено голям, комплексен и дълбок, за да бъде овладян и добре управляван. Затова и не е случайно, че именно демографските проблеми и застаряването продължават да са в центъра на обществените страхове и ребусите на политическото бъдеще. Любопитно е обаче, че през последните години все повече политици и коментатори забелязват географското разпространение на този феномен. Все по-очевидно е, че той не е просто ребус за Запада, но и за по-голямата част от света, която спечели от последната вълна от глобализацията и постепенно променя културата си и начина на живот. Извън Европа, Япония бе доскоро почти единствената страна, която се споменаваше в този контекст, най-вече заради безпрецедентно рестриктивната си имиграционна политика. Сега обаче към този списък е добавена почти цяла Азия с някои изключения като Виетнам, Китай е изправен пред драматичен средносрочен проблем със своето икономическо развитие и липсата на поддържащи публични системи. Южна Корея има същия проблем, както и всички останали „азиатски тигри“. Дори САЩ вече влизат в проблематичната категория и ще трябва да разчитат на нови вълни от имиграция, ако искат да запазят своето предимство в това отношение. Африка и донякъде близкия Изток остават частични изключения от глобалната тенденция на застаряването.
Справянето с последствията на застаряването на нашите общества ще бъде сред най-важните и трудни предизвикателства на това и следващото поколение политици и лидери. Докато обаче паниката се върви из съвременната истерична публичност, в много държави, общности и компании най-различни хора вече намират решения и започват да променят картината. Примерите се увеличават ежедневно. Във Финландия вече правят модели на преструктуриране на пенсионната система и се опитват да изчислят бъдещите точки на устойчивост на останалите публични системи при различни сценарии на застаряване. В Сингапур е въведена система за продължаващо образование, която е разтеглена във времето, за да могат и по-възрастните да се възползват от нея. Във Франция вече има самоорганизирани общности на „колективно пенсиониране“, при което по-голям брой хора започват да живеят заедно в режим на взаимна подкрепа. Това намалява значително разходите за публични услуги. В Германия всички автомобилни концерни вече имат програми за удължаване на трудовия път на тези, които желаят чрез преразпределение на функции, менторски програми и други. Някои общини в САЩ раздават ваучери за компютърно обучение на хора над 55 години. Промяната в отношението към по-възрастните е вече видима в рекламата, музикалната индустрия, доброволчеството. Няма никакво съмнение, че вече е стартирал процес на преосмисляне на мястото и ролята на по-възрастните членове на нашите общества. Непрекъснато нарастват и примерите за реални и работещи промени, които в дългосрочен план ще обърнат много от най-заплашителните сценарии за бъдещето.
Подобни примери обаче не бива да подвеждат. Те по-скоро маркират началото на постепенно и дългосрочно обръщане на вековни нагласи и практики. Някои специалисти по темата прибързано рисуват прекалено оптимистични картини, в почти ренесансови тоналности. Реалността е, че няма лесни формули за справяне с това предизвикателство, нито културни, нито икономически и фискални, нито на ниво нагласи. Решенията по-скоро ще дойдат под натиска на обстоятелствата. Само в рамките на едно десетилетие, повечето демографски проблеми ще притиснат сериозно повечето западни и азиатски общества и ще трябва да се премине към по-радикални действия от сегашното плавно повишаване на пенсионната възраст. Възможно е и да се окаже, че много от страховете са пресилени. Япония от много време е обект на всякакви предсказания за непосредствен икономически срив, но той така и все не се материализира. Може да се окаже, че има други формули на обществено състояние, които също са достатъчно устойчиви и перспективни. По-вероятното развитие на нещата обаче сочи, че ни очаква неочаквано бъдеще, в което възрастните хора ще имат съвсем други роли и позиции. Големият въпрос е кой колко бързо ще успее да се справи с това предизвикателство. Залогът е прекалено голям.
