Прелитането на Цветан Цветанов от САЩ до София беше следено като пренасянето на Благодатния огън от Йерусалим. Ето, вече се е качил на самолета, приземил се е в Европа, взел е полет за България, излиза от аерогарата, съобщава, че е верен на премиера и че му предстои да извърши личен акт, колата му спира на бензиностанция, предстои му да се срещне с премиера но преди това държавата трябва да почака да смени облеклото се, Цветанов се чака в Министерския съвет, чака се, чака се, изведнъж – не, не се чака – той бил вече в Народното събрание, където ще извърши личния акт.
Така трескаво, в догадки и фолклорен хумор премина вчерашният ден. Ако беше филм, щеше да е всички жанрове едновременно – комедия, драма, съспенс, трилър, хорър, а ако се вземе предвид Псалм 91 – и фентъзи. Към 17 часа, когато се очакваше изявлението на Цветан Цветанов, напрежението вече е нагнетено до крайност. Както написа в социалната мрежа Драгомир Симеонов ние май и Нова година не сме очаквали с такова броене на минутите. И ето най-после моментът идва.
Не, това не е моментът на справедливостта. Не е и на възмездието. Никой не очаква, че купувачите на апартаменти са преживели катарзис и ще се появят пред нас душевно пречистени и извисени. Всички сме наясно, че апартаментът е сакрална българска тема. Всички сме расли в апартаменти, на които не е достигала поне една стая. Онези във властта също. Така се е оформила изкривената представа, че апартаментът е доказателството за успеха, за замогването, за надхитрянето на живота. Хоризонтът на родните ни политици се измерва в квадратни метри, широк е колкото един мечтано голям апартамент. Цветан Цветанов обогати тази представа с персонален асансьор. След него голямата мечта вече няма да е никога същата. Тя няма да е за голям апартамент, а за голям апартамент с асансьор. Скандалът не е от най-големите, но натисна най-чувствителния български бутон – апартамент. Ние може да приемем, че някой си купува ТЕЦ, която няма да работи, но ще носи приходи, можем да преглътнем, че някой може да си присвои „Булгартабак“, но стане ли дума за луксозен и евтин апартамент – не, това ние не прощаваме. И не, не очакваме справедливост или възмездие, но си казахме хайде сега да ви видим какво ще направите, как ще изгазите от тия кълчища, как ще ви се срещнат високопарните думи с безогледната алчност. Горчивото удоволствие да видиш някой, за който нито бройката, нито размерите на апартаментите е проблем, в унизителната позиция да се оправдава, да обяснява. Това чакахме. И ето какво дочакахме в 17 часа на тази тъй чакана сряда.
Цветан Цветанов не изглеждаше съсипан. Нито от полета, нито от кашата, в която е забъркан. Изглежда тонизиран, делови, ораторски настроен и дори зле прикрито весел. Ето тук, в точно този момент, започва да работи онази невидима и неназована информационна агенция, която никога не съобщава новините, но те някак по въздуха, от въздуха, през въздуха се появяват в нашите глави. Онова чувство за новини, което българите си изработихме, защото много дълго време ни се наложи да го тренираме. Това чувство работи безгрешно и безотказно. В случая то ни казва: има причина Цветан Цветанов да е толкова спокоен и доволен, най-вероятно му е обещано директно, че това изявление ще е краят на историята, последствия от криминално естество за него няма да има. Ние знаем, че такива неща не се обявяват, наясно сме, че пазарлъците се правят дискретно и със съответния параезик, изобщо не очакваме някой официално да ни каже, че случката с апартамента на Цветанов ще умре – в най-лошия случай отмре – както всички останали случки с апартаменти. И да има разследване, то няма да е по-различно от разследването на конфликта на интереси на Владислав Горанов със собственика на апартамента, в който живее. По въпроса за апартаментите има някакъв общопартиен консенсус за мълчание – ние ще си мълчим за вашите апартаменти, а вие за нашите.
Всичко това ние разбираме още преди Цветан Цветанов да започне изявлението си. Разбираме го от вида му, от изражението, от стойката. След което той говори половин час и там вече ние не разбираме почти нищо. Изявлението на Цветанов беше (само)хвалебствено, той направи такъв героичен преглед на своето партийно строителство на ГЕРБ, че чак да ти стане неудобно. Лееха се изповеди за личната му самоотверженост, течаха потоци от преклонение пред премиера – толкова несръчни и комични, че човек чак се пита как Борисов не е взел мерки по въпроса с некадърното подмазвачество. Кадърното със сигурност му харесва.
Какво разбрахме от половинчасовата реч на Цветан Цветанов? Така нареченият личен акт отне няколко секунди – когато някак между другото Цветанов обяви, че напуска парламента. През останалото време той ентусиазирано и нашироко опроверга всяко слухче, което беше стигнало до ушите му. Включително и това, което няма как да се опровергае – снимката от Велико Търново, на което млади хора демонстративно крият ръцете си, когато Цветанов им предлага флагчета. Колко дребнав трябва да си, колко трябва да нямаш чувство за случващото се, за да тръгнеш да опровергаваш фотообектив в момента, в който хората очакват да чуят от теб поне намек за разкаяние.
Какво не стана ясно от изявлението на Цветан Цветанов и последвалата я нещо като пресконференция? Не стана ясно нищо от конкретните въпроси, свързани с покупката на скандалния апартамент. Не стана ясно защо е било нужно да се прави замяна по същото време, в което заменените два апартамента са били купени. Как точно и защо точно така е преминала цялата тази замяно-покупка. Впрочем по безсловесните сигнали на онази неназовима и невидима информационна агенция, с помощта на която българите ловим новините от въздуха, идва информация, че двата апартамента на Цветан Цветанов, който той е разменил за един и които на момента са купени от негов служител, всъщност са си вероятно все още негови.
С малка и весела пресконференция, на която Цветанов отговаряше на въпроси по избор, това едноседмично представление приключи в Деня на театъра. Публиката се разочарова – това ли беше всичко? Може би не, все пак все още не сме чули Бойко Борисов. Чухме го при подписването на договора за съвместно явяване на изборите със СДС. И окончателно стана ясно – представлението свърши. По някаква странна приумица на съдбата – в същия миг, в който приключи и СДС.
