Преходът към нарастваща непоносимост е почти неусетен. Част от нея идва през досадата на преекспонирания образ, част преминава през неизбежното отдалечаване от подобието, в което значителна част от нацията дълго време се оглеждаше. Умората от монотонната реторика, раздумка, лафове и откровени глупости на българския премиер също бе очаквана. Магията на едноличното подмятане на публични пари във всички посоки също избледнява. Стелещото се було върху реалността, което захванатите медии се опитват да крепят рано или късно се пропуква и поредица от събития и скандали пренарежда картините на общия ни живот. Точно както се случи през последните седмици и месеци. Откровената лакомия няма как да не прелее в даден момент. Неучастието в далаверата на „дълбоката мафия“ престава да бъде повод за съжаление или просто факт от живота и започва да се превръща в пряка заплаха за поредната потенциална жертва. Непрестанно нарастващите влогове в банковата система престават да бъдат разумни финансови решения, а вот на недоверие в националното бъдеще. През последните година-две пък, дифузната електорална нагласа спрямо Борисов и ко. постепенно се консолидира като анти-ГЕРБ блок, макар да е далеч от конструкциите ала ОФ.
В унисон с вече отработения исторически инстинкт, обществото ни заяви нетърпимостта си с взривен социален протест. Останахме верни на оформената политическа траектория и ритъм на снишаване, търпение, непоносимост и изблик. Продължаваме да редуваме периоди на отблъскващо овчедушие, грозен опит за прикачване към поредния полит келепир, надигаща се фрустрация и социално буйство. Борисовото летоброене не бе много по-различно в това отношение. Отново стотици хиляди се впуснаха, за да станат част от поредната партия-държава. Други се наредиха плътно до тях, тръпнещи от перспективата да станат част от нейната бизнес периферия. Съхраняваха надежди чак до последните няколко години, когато стана очевидно, че сегашната конфигурация не е просто повторение на компрадорската сбирщина на т.н. „цар“, а много по-интегриран и изключващ проект за преразпределение на националните ресурси. Други пък я търпяха, заради европейското алиби, улеснени от неокомунизацията на т.н. „социалисти“. Някои продължават да го правят, макар цената на интеграционното прилепване вече да е разбиването на всякакви подобия на европейска политическа нормалност. Така постепенно извървяхме добре познатия път, а по-рано или по-късно предстои да се изправим и пред пост-протестното ежедневие, което също носи традиционни проблеми.
Годините след предходния протестен взрив през 2013-2014-та ясно очертават предизвикателствата на това задаващо се време. За съжаление, те носят много повече притеснения и разочарования, отколкото мнозина искат да признаят. На ниво граждански действия, политиката на държавните пачки на Борисов не просто неутрализира надигащи се вълни от недоволство, но и откровено разврати множество организирани интереси, които вместо да стават по-грамотни и структурирани групи постепенно се превърнаха в често хитруващи играчи за повече внимание и ресурси. Подхвърляха им пари, вместо те да натискат за добро управление, ред и законност. Гражданското общуване с държавата постепенно се превърна в отблъскваща ориенталска картина, в която Борисов замерва с пари хора и проблеми. Търсещите внимание изградиха и безотказна стратегия на медийно внимание и шум под прозорците на министерски съвет. Очаквано, вместо да вървим към работещи коалиции за ефективна социална промяна, се озовахме в ситуация на фрагментирани и податливи групички по все по-маломерни, макар и важни, грижи и проблеми. Доскорошното изключение от общата тенденция, „зелените движения“, също през последните години видимо загубиха инерция и активността и ефективността им спаднаха. Същественият светъл лъч на последните години е развитието на културата на дарителство, която за все повече хора се явява и защитна алтернатива на нефункциониращите публични системи.
В по-широк социален план, последните години бяха отново доминирани от три общи нагласи и поведения. Емиграцията от страната продължава, независимо от статистическата еквилибристика, с която ни замерва правителството през последните няколко години. Нещо повече, увеличават се хората, които напускат от културна непоносимост, при това на средна възраст и добре образовани. Не е никаква случайност, че България е вече учебникарски пример за демографски срив и присъства във всякакви негативни модели и прогнози за дългосрочното развитие на страните. На следващо място е самоизолирането в малки групи, което е все по-доминираща поведенческа реакция на случващото се в страната. Това е мотивирано от най-различни посоки, от нуждата от създаване на компенсираща среда до частично заместване на публични услуги и перспектива. Много предприемачи съзнателно ограничават амбициите си, често от притеснение да не привличат ненужно внимание. Немалко вече си продадоха компаниите и напуснаха страната. В социални анклави живеят и повечето работещи в бързоразвиващи се индустрии като ИТ, аутсорсинг и други. Тяхната културна и професионална специфика далеч не предпоставя, че те ще „пуснат корени“ по нашите земи. Остава да видим и дали ще водят дългите и реални битки за модернизацията на страната. Все така развита си остава и отколешната стратегия за оцеляване, която традиционно не се ангажира с околния свят, а просто калкулира най-ефективните пътеки към необходимото. Стратегия, пословично лишена от морална амбиция, социален патос и ангажимент и устойчив сблъсък с ръбовете на нашето ежедневие. През последните години нараства и усещането за разкъсана социална тъкан, видимо например в ескалиращата агресия и безпардонност.
От политическа гледна точка, изминалите от последния протестен взрив години също не са особено оптимистични. Присъствието на „Реформаторския блок“ във второто правителство на Борисов бе по-скоро престой във властта, отколкото формулиране и осъществяване на някакви съществени позиции. Неговите депутати останаха фон в Парламента и не успяха да надградят политически успешните месеци на противостоене на злощастното правителство на Орешарски. Не генерираха и особена политическа мъдрост и допуснаха непростимата стратегическа грешка да се явят разделени през 2017 година и подариха изцяло ситуацията на Борисов и Пеевски. По този начин се набутаха сами в публичното кьоше и осигуриха основания за допълнителна изолация от медии и институции. Набрали скорост формации като „зелените“ и ДЕОС също се изгубиха във влошената среда. Вместо това обаче, продължи полит инженерството и пласирането на различни ГМО партии ала Марешки. Той бе надлежно вкаран в Парламент с присъща идейна пластичност, която се пренасочва спрямо потоци на влияние и ресурси. В този времеви отрязък, „червеният сектор“ си отгледа по социологически данни и руска подкрепа кандидат-президент и с любезното съдействие на Борисов го инсталира на съответната позиция. Автентичността на „гражданката Манолова“ се самокоментира от нейната биография. Сега пък прогоненият довчерашен играч Божков преоткрива демократичната реалност и върховенството на закона. Слави Трифонов видимо се чуди накъде точно да тръгне и сякаш търпеливо изчаква оформянето на следващата печеливша констелация.
Историята не е съдба. Но нашата от последните години и десетилетия илюстрира повтаряемост и драматично ускорен срив. Илюстрира и решаващата важност на междувремието, на годините между две избухвания на недоволство. В този смисъл, промяната става все по-трудна и предизвикателна след всяко утихване на протестния взрив. Нищо от това не отменя правото на противопоставяне или ангажимента за пренареждане на нашето общество. Напротив. Дължим си вяра, че светът около нас може да бъде променен. Но си дължим и разум и реализъм. Иначе ни чака стряскащата и неуспешна повтаряемост на нашето недоволство.
