Нещо едва забележимо, но пределно любопитно се случва през последните месеци. С почти пълно съгласие и на всеослушание бе обявен моментът на следващата икономическа криза, началото на 2020 година. Разбира се, вие имате пълното право не просто да не се съгласите с подобна оценка, а дори да се присмеете. В крайна сметка, колко останаха тези, които истински вярват на икономистите?! Нали само допреди 10-ина години те уверяваха всички, че са намерили алхимичната формула на вечния растеж, на края на икономическия цикъл. Колко от тях предвидиха голямата рецесия от 2008 година или пък намериха убедителни решения след това?! Така че вашето недоверие би имало своето сериозно основание. Но случващото се сега е и любопитно и важно. Любопитно е защото сякаш икономистите отидоха в другата крайност, сега искат да се презастраховат и да съобщят навреме на цялото човечество, че се задават проблеми. И дори им сложиха времево начало – края на 2019-та и началото на 2020-та година. Важно е защото политиците получават ранно предупреждение и губят основания за оправдание, когато следващата криза удари. А тя наближава, при това доста бързо.
На практика повечето индикатори на задаващата се криза са вече ясно очертани от икономистите. Преустановен е синхронизирания растеж в отделните региони на света, Америка продължава да върви напред, но най-вече благодарение на снижените данъчни нива. Фондовите борси през тази година се надпреварват да губят стойност, притесненията за глобалния растеж се увеличават, а от повишаването на американските лихвени проценти изтръпват всички все още наричани „развиващи се икономики“ отвъд Европа. Китай необратимо губи инерция и темповете на растеж там се забавят и стават все по-скъпи за поддържане дори на нива от 4-5 процента. Няколко държави са вече на ръба на дългови кризи, заради поскъпващия долар. Еврозоната забавя растежа си след като ЕЦБ постепенно се оттегля от подкрепящата роля на последните години. Нивата на дълг и на запад и на изток скочиха неимоверно през последното десетилетие, което не просто означава по-слаба подкрепа за продължаване на сегашния растеж, но и ще ограничи възможностите за реакция при следващата криза. Годините на силна подкрепа от страна на централните банки поприключват, макар че те надали да имат достатъчно време преди да трябва отново да се намесват. Прекомерният оптимизъм за различните азиатски тигри е отдавна история и от многото шумно популяризирани бъдещи истории на успеха май остана единствено Индия, при това с доста условности. БРИКС също е история, Китай все по-проблемен. Следващата криза е ясно очертана, макар повечето очаквания да са, че тя ще е доста по-плитка от „голямата рецесия“, която ни връхлетя преди десетилетие.
Същинското разклащане на Запада обаче през последните години не дойде само и единствено от икономическата криза. Тя наистина разтресе обществата, изплаши до смърт обърканите и бездарни политици, извади много хора от тежката и глупава летаргия на последните десетилетия, удари ежедневието на милиони хора. Извади от историята най-страшните спомени отпреди почти век, върна на сцената ужасите на възможните си повторения и принуди всички да се взират отново в нея и да търсят трескаво нейните поуки. Но всъщност, последното сътресение бе по-скоро комбинация от няколко кризи, които удариха различни аспекти на западния свят, култура и светоусещане. Те включваха кризата на вярата в бъдещето, която възникна от едновременното проблематизиране на западните политически и икономически модели и възхода на Изтока, който изненада толкова хора. Съвпадението на това разместване с глобалната икономическа криза усили нейните ефекти – реални и въображаеми. Другото усещане за криза дойде от терористичните вълни на последните няколко години. Но не просто от насилието, а от усещането за непреодолим конфликт и разрив между двете страни в това противостоене, от чувството за нарастваща невъзможност за помирение, за съвместимост. Очевидно най-много коментирана и анализирана бе имигрантско-бежанската вълна, която заля Европа преди две-три години и продължава да тормози общественото въображение. Тя изостри допълнително сетивата с усещането за изгубен контрол върху процесите, скоростна социална трансформация и разрив в моделите на съжителство и съвместимост между отделните групи и култури в обществата. Комбинацията между всички тези елементи ще остане отличителния белег на последните кризисни години.
Следващата криза ще завари западната политика неподготвена, независимо от ранните индикации за нейната поява. Причините за това са няколко. На първо място, дълбочината на предходните сътресения е голяма, те са дългосрочни, засягат самите основи на западните общества и икономики и не могат да бъдат овладени за няколко години. Може да сме свидетели на някакви временни примирия в повечето западни държави, но това спокойствие е илюзорно и идните години ще го покажат. На следващо място, повечето управленски решения след предходната криза бяха по-скоро в рамките на кризисното управление, отколкото в параметрите на трайни, фундаментални и решителни мерки за овладяване на критичните процеси. Това е видимо на терена на икономическите политики, прекалибрирането на социалната държава, овладяването на имиграцията, образователните системи и т.н. Проблемът с лидерството е особено остър и все по-често дискутиран. На практика, буквално на пръсти се броят политиците с ясна, оформена и решителна визия за следващите десетилетия и необходимия политически капитал за нейното осъществяване. Оставяйки настрана конкретната идейна рамка, донякъде това се вижда в Макрон във Франция и Трюдо в Канада. Подходът на внимателното балансиране ала Меркел е в осезаемо отстъпление и все по-неадекватно. На последно място, следващите сътресения в икономиките ще дойдат при изключително ниски нива на подкрепа и легитимност за либералните демокрации и отворените икономики. Това ще затрудни още повече формиране на правителства, функциониране на кабинети, продължителност на правителства, както и подкрепата за по-дълбочинни реформи. Политическият арсенал на следващата криза е притеснително ограничен.
Тя ще е тежка и по още една причина. Последните години изостриха общата несигурност по цяла палитра от въпроси и задаващата се криза ще се стовари върху и без това множество отворени и трудни дебати по въпросите на сигурността, имиграцията, моделите на социално и културно съжителство. Към тях обаче сега постепенно ще се добавят и още няколко големи теми, които все повече стресират обикновения западен човек. Една от тях е следващата вълна на дигиталната революция, изкуственият интелект и „големите данни“, които се възприемат като неочаквано появила се нова заплаха за заетостта в западните икономики. Икономисти и ИТ специалисти от няколко години са заети да калкулират точно колко хора ще загубят работните си места през идното десетилетие от предстоящите поредни дигитални сътресения. Разклонение на този дебат е и „интернета на нещата“, който ще удари множество индустрии, макар че и тук няма яснота за точните размери на последствията. За сметка на това, страховете се множат. Въпросът за бъдещите модели на икономическо развитие при всички тези сценарии и нарастващото влияние на Азия отново ще се завърне, а досегашните политически реакции не дават никакви основания за оптимизъм. В този смисъл, следващата криза ще бъде двойна. Тя ще трябва да се справя с реалните последствия на икономическите удари, но и с множащите се страхове от бъдещето на хора и политици. И това ще я направи не по-малко сериозна и трудна от последната.
