Няма никакво съмнение, че БСП много разчиташе на отминалия местен вот, за да извади политическите фанфари и обяви национален, освободително – демократичен поход срещу тиранията на Борисов и компания. Знакови победи във важни регионални центрове и София трябваше да изиграят ролята на оглушителен залп по порочната конструкция на управляващите и дадат начало на дългото й разглобяване. Бившата комунистическа партия опита подобна маневра и преди няколко години, когато ГЕРБ осезаемо започна да вбесява немалко хора. И в двата случая обаче, усилието се оказа неуспешно. Изкушението да опиташ изграждането на широка демократична коалиция срещу доминиращата управляваща партия е без съмнение достатъчно основателно, в някакъв смисъл дори неизбежно за основната опозиционна партия. Просто подобна роля няма как да пасне на историческото й наследство и настоящите лидерски фигури. Независимо от този предизвестен неуспех, партията влиза в дългата предизборна отсечка с някои позитиви.
Може би най-същественият е отлепването от политическото дъно, достигнато през 2014-2015 година. Фиаското с кабинета на Пламен Орешарски и злополучното решение да бъде подкрепен Делян Пеевски за шеф на ДАНС не просто доведоха до електорално крушение, но откъртиха от столетницата и малкото парчета социална подкрепа отвъд „обичайните заподозрени“ в българското общество. В този смисъл, поредицата от загуби на избори бе не просто предизвестена, тя кулминира в големия въпрос за оцеляването на партията като значим политически субект. Корнелия Нинова успя да я извади от социалната „будна кома“, в която социалистите бяха изпаднали и поне лиши този въпрос от актуалност. Вярно е, че процесът на възстановяване на влиянието на БСП не напредна особено на местните избори, както и че повечето значими крачки напред бяха най-вече в резултат на политически подаръци от ГЕРБ, например Русе. Вярно е и, че Мая Манолова е изключение, от което не може да се произведе универсална електорална формула за успех. Но все пак, столетницата има цвят под кожата си и вече не прилича на терминален политически случай. По всичко личи че и този път ще успее да избегне историческата съдба на своите еквиваленти в централна Европа.
Част от възстановяването на „столетницата“ е функция на политическия стил на ръководството, сменило злополучния Михаил Миков. Всъщност, комбинация от промени постепенно рестартираха партията. Динамичният и остър на стил на Корнелия Нинова върна усещането за опозиция и политически сблъсък, който бе напълно изчезнал в годините на нейния предшественик. Ежедневното политическо присъствие и търсенето на различни офанзивни линии спрямо управляващите започна да дава резултати. Новият екип на партията започна да намира непрестанни секторни поводи за критика и бързо умножи темите и нивата на атака срещу ГЕРБ. Това върна самочувствието на левите политици, партийни функционери, привърженици и избиратели, постепенно ги извади от чувството на обреченост и ги „върна в играта“. Друг фактор бе частичната смяна на политическите фигури и тяхното освежаване с нови и по-млади политици. Вярно е, че сред тях няма очевидни политически звезди, повечето продължават да излъчват типичната за тази партия идейна и поведенческа стерилност. Все пак, това позволи на социалистите поне частично обръщане към нови социални и възрастови групи и малко по-убедително говорене по различни теми. Позволи им да произведат някакъв образ на преформатиране, освежаване и промяна. В крайна сметка обаче, всички тези ходове не доведоха до повече от отлепване от политическото дъно. БСП продължава да прави съществени стратегически грешки.
Една от тях е поредицата от сбъркани идеологически формули. БСП направи три осезаеми идейни обрата, които й струваха сериозни политически и електорални проблеми. Единият е радикалния икономически завой вляво, включващ поредица от намерения като частична национализация, реиндустриализация, вдигане на данъците и скок в държавната интервенция в икономиката и отделните сектори и директна атака срещу предприемачеството. Този пакет от предложения е сериозно отклонение от сегашния модел на стопанско развитие на страната и очаквано стресна немалки групи от хора в обществото. Вторият завой бе външно-политически и включваше мащабна атака срещу ЕС и завръщане на силна про-руска реторика, която отива далеч отвъд нормалните за България опорни приказка за близка култура, история и т.н. Изведнъж БСП зазвуча като неокомунистическа партия, която не просто не може да каже една добра дума за съюза, а е склонна радикално да „пребалансира“ страната като я отдалечи от Европа. Третият бе обръщането към силно националистическа реторика и образност, в която Нинова се хвърли с особена треска и предизвика по-скоро съжаление. И трите обрата са реално отклоняване от трудния, едва постигнат ляво-центристки компромис от времето на края на 90-те години на миналия век, които приближиха БСП максимално до европейската социалдемокрация. За този странен експеримент, социалистите платиха висока политическа цена, която им струва значителна социална подкрепа, без която просто няма как да спечелят парламентарни избори.
Продължаващата идейна безтегловност обаче далеч не е единствения ключов проблем на „столетницата“. На по-дълбинно ниво, тя се оказва неспособна да осъзнае базовата необходимост от електорална, реално социална, коалиция, с която да печели избори. Казано иначе, не успява да разбере институционално, че политическото влияние се конструира отвъд някакви реални или въображаеми твърди ядра. Това, с което тя печелеше в началото на прехода, сега се оказва нейното политическо проклятие и тя така и не съумява да намери решение на този казус. Възможно е вече описаните отклонения от нейната пост-преходна идентичност да са били мотивирани от подобно усилие на търсене на ново влияние в нови социални групи. Така или иначе, тази маневра е провал и сега „столетницата“ е все така изправена пред изключително трудната задача да осмисли в дълбочина основния метод за разширяване на политическо влияние и, като втора стъпка, да се опита да го направи с работещ модел. Всъщност, отминалите местни избори бяха някакъв опит в тази посока, този път през тезата за национален фронт срещу системен враг. Стана очевидно обаче, че тя далеч не притежава необходимата легитимност за подобна политическа поза и затвори още една възможна пътека обратно към властта. Така БСП се оказва в клещите на пълна идейна безизходица и в момента просто не знае накъде да тръгне, не е в състояние да генерира нищо интересно и просто върви по линията на ежедневната, често истерична, реакция на най-различни и идващи от множество посоки скандали и провали на управлението. Сякаш социалистите просто безпомощно чакат имплозията на Борисов.
Отсъствието на ключови и реалистични коалиционни партньори също продължава да е дългосрочен проблем за бившата ком партия. Токсичната политическа връзка с ДПС трудно може да продължена в следващо управление, просто откритата заявка за нова подобна коалиция ще донесе прекалено много негативи и неустойчивост. Партията на Ахмед Доган може да бъде по-скоро необявена опора, макар че подобен експеримент също ще донесе много рискове за социалистите. Подобен риск може да бъде овладян единствено от трети партньор, където са всъщност същинските проблеми за Нинова и компания. „Златният пръст“ имплодира политически и римейк не е възможен. „Патриотичен вектор“ ще създаде национал-социалистически Франкенщайн и просто не може да събере и минимална външно-политическа легитимност. Със сигурност, тук ще бъдат правени последващи опити през идните години, но тройна коалиция с форма на участие на ДПС просто няма как да бъде осъществена. Затова и надеждите сега са обърнати към евентуалното създаване на нови партии. Структура около Мая Манолова остава вариант и сигурно ще бъде пробвана. Слави Трифонов също със сигурност ще бъде ухажван, но той излъчва прекалено много корпоративност и със сигурност ще бъде изкушен от някаква форма на сътрудничество с управляващата партия и нейния лидер. Нищо друго не се очертава на политическия пазар. Изглежда БСП наистина просто ще трябва да чака залеза на ГЕРБ, както и когато да се случи той.
