Влияе ли езикът върху начина, по който възприемаме света?
Естествено, отговаря амepиĸaнcĸият лингвиcт Бeнджaмин Ли Уopф пpeз 40-те години на ХХ век, създавайки тeopия, cпopeд ĸoятo двaмa дyши, гoвopeщи paзлични eзици, миcлят пo paзличeн нaчин. И веднага дава пример: виждаме счупена ваза, в резултат на което, ако сме англоговорящи, най-вероятно ще уточним ĸoй e cчyпил вaзaтa, а ако сме иcпaнoгoвopящи, пpocтo щe изтъĸнем фaĸтa, чe вaзaтa e cчyпена.
Всъщност много преди Уорф друг американски лингвист стига още по-далеч. „Реалният свят несъзнателно се строи върху езиковите норми на едно общество“, казва Едуард Сапир (оттук въпросната теория е възприета като „Хипотеза на Сапир-Уорф“). Но докато мнозина оспорват такова твърдение, понеже им прилича на дилемата за яйцето и кокошката, все повече когнитивни психолози и поведенчески икономисти са склонни да се съгласят. Като Кейт Чен от университета в Лос Анжелис, да речем, който в лекция пред TED ни разясни защо липсата на бъдеще време подтиква ĸитaйцитe дa зaдeлят 30% пoвeчe cпecтявaния oт xopa, гoвopeщи c яcни глaгoлни фopми зa бъдeщeто. Няма го, накратко обяснява Чен, успокоението от онова така приятно „ще“, сега е моментът да спестявам пари. И по-важното – „аз ги спестявам“, „ти ги спестяваш“ и т.н., защото разчитаме най-вече на себе си. Или, както забелязал навремето и уважаемият Уорф, пocoчването на извъpшитeл пoдcĸaзвa oтнoшeниe към oтгoвopнocттa зa oпpeдeлeни дeйcтвия.
Тъй като англocaĸcoнцитe държат на правилата, смята пак той, въпросът кой е счупил вазата, тоест кой е отговорен за нарушаването на правилата, за тях е от съществено значение. Ако не знаят кой е, пък е почти сигурно, че поне ще се опитат да стигнат до извършителя, защото установяването му ще ги отведе и до причината. Окей, напълно възможно е някой да е бутнал вазата в бързината, без да иска, но я си представете, че този човек се нуждае от помощ, например има проблеми с вестибуларния апарат? Или е прекалено припрян и изнервен, а е ваш служител, който така припряно и нервно си върши и работата. Ами ако го е направил нарочно, от отмъстителност, и държащите на правилата оставят безобразието да мине без последствия?
Разбира се, последните може и никога да не разкрият злосторника, но това не означава, че просто ще си кажат „Счупиха я тая ваза, ей!“. Напротив, когато през 80-те години на миналия век в Ню Йорк се регистрират 600 000 тежки престъпления годишно, криминолозите Джеймс Уилсън и Джордж Келинг предпочитат нещо по-разумно – счупеното, независимо от кого и защо, бързо да се оправи, на всяка цена. В прочутата си „Теория на счупения прозорец“ те стигат до заключението, че нито едно докарано до окаяно положение нещо не бива да се зарязва в окаяния му вид, понеже това би дало сигнал към всички останали, че безредието е позволено. А престъпността е неизбежно следствие от липсата на порядък, безпорядъкът даже го поощрява: „Ако един прозорец е счупен и никой не го поправя, минаващите покрай него решават, че на никого не му пука“. Много ясно тогава, че скоро ще бъдат счупени още прозорци, а сигналът за безнаказаността ще се разпространи из цялата улица, после из квартала, сетне из града. Както е ясно и че „това няма да бъде допуснато“ не върши никаква работа, защото без ясен извършител на действието „недопускане“, приложено на практика, нищо не би могло да се получи.
Липсата на извършител, с други думи, винаги предполага само и единствено проблеми. А ето ви бол примери от нашата клета държава, при това само от последната седмица:
От „Режат парите за първия ден от болничния“ не се разбира кой ги реже, а в заглавието „Изпуснати са 750 000 лв. неустойка за Ларгото“ е изпуснато тъкмо уточнението за носещия отговорността. В това време Владислав Горанов подписва тайно споразумение с други държави за вдигане на авиационния данък, представено впоследствие напълно безлично като „подписано“, или с още по-нахалното „подписали сме“, все едно ти и аз сме го парафирали. За сметка на това „втората пенсия се оказва финансова пирамида“, но тя, пенсията, само привидно играе ролята на подлог в изречението. Какъвто, впрочем, направо отсъства в „Съсипаха я тая държава!“ – неслучайно най-устойчивото българско клише (по определението на „Галъп“), тъй като в крайна сметка разтоварва всички извършители от отговорност.
Но дали езикът ни е направил такива, или самите ние правим езика такъв, какъвто ни е удобен?
Замислена над този въпрос, канадската лингвистка Соня Ланг измисля „токи пона“ – универсален език, в който думите са сведени само до 123 и изреченията са прости, но задължително с подлог, сказуемо и допълнение. И върши работа, стига да искаме, защото ето какво се получава:
„Управляващите режат парите…“ – ами ето, знае се кой е, можем да му търсим отговорност и дори да му поискаме оставката;
„Министърът на културата изпусна неустойка…“ – определено е по-ясно, макар че бедният речник едва ли ще позволи уточнението „нарочно“;
И да, пак нарочно „Владислав Горанов подписа тайно споразумение“, то изобщо не се е подписало самичко; и да, „социалният министър и частните фондове са криели опасността хората да изгубят втората си пенсия“ – парите също не са се изпарили от само себе си;
А нима държавата се е съсипала ей така, или някакви неизвестни двигатели на разрухата са й видели сметката? Не, драги, „ние си съсипахме държавата“ звучи къде-къде по-точно. С изборите, които правим, и с изборите, които не правим – все ние сме извършителите на действието, все ние сме така наречените отговорни лица.
Впрочем в метрото на Ню Йорк през 80-те години едни хора бързо схванали въпроса за отговорността, нищо че нямали нищо общо с ужасните и грозни графити, които крещели, че безредието е позволено. Дали прочели теорията за счупения прозорец, това не знам, но там се сетили, че могат да се справят с обирите, гратисчиите и просяците, ако почистят нацапаното, поправят потрошеното и изхвърлят разваленото. Мили здравата, търкали, боядисвали, лъскали, защото начинът им на мислене бил по-различен, независимо дали решението им се дължало точно на езиковите норми, както ни разправя Уорф. Блъскали се тези хора неуморно, упорито, ден и нощ, и накрая свършили работа. Вярно, за цели 6 години я свършили, ама какво са 6 години пред едни други 30?
Та имаме ли, значи, действие и ясен извършител, всичко е наред; нямаме ли, следователно, нещата ще вървят само от развала към провала. Затова и „Съсипаха я тая държава“ е не просто клише, а възможност за бягство, изсулване, прехвърляне на вината, при това страшно подло, защото страхливо не сочи конкретен виновник. E, имаме и случаи, в които бива посочен такъв – ако отворите Фейсбук, сега точно се е паднал ред на… художника Любен Зидаров. Съдейки по дадените му квалификации, опазил ни Господ тогава „реалният свят да се строи върху езиковите норми на едно общество“…
За щастие, първопричината за нашата гламавщина няма как да е в българския език, щом той е толкова сложен и богато нюансиран, а дори само прилагателното „безотговорен“ има 32 синонима (проверете!):
Безнаказан, да речем, или безконтролен. Също своеволен и разпасал си пояса, даже невменяем. Можем да употребим спокойно и неоправдан, произволен, изменчив, а защо не и непостоянен, и капризен. Блуждаещ и нестабилен вършат работа, несериозен и съмнителен пасват нелошо, некадърен и негоден са кажи-речи идеални.
Много са, наистина много, но изброяването им ще стане досадно. С едно изключение все пак: синонимът „презрян“, който изглежда напълно на мястото си и като подлог, и като присъда, че тая държава не случи на хора. Съсипаха я, ей, разказаха й играта, а най-печалното е, че пак те, извършителите, превърнаха това в клише.
