Едно наблюдение ме тормози от известно време. Въпреки всичко, което се изля върху главата му – разобличаващи записи, скандални разкрития, срутващ се рейтинг, настръхнало общество и дори критични европейски очи, премиерът сякаш се чувства все по-добре… Дали това е някаква защитна реакция или извратен мазохизъм? Съвсем не.
Положението е, така да се каже, извънредно. Институции и власти, практически, няма. Парламентът е безмислена седянка, прокуратурата е псе на каишка, министерският съвет е низова пионерска организация, медиите са дупки за миризливо ехо.
Над всички, като един единствен орган на властта, съществува Той.
Той решава и разпорежда кой да работи, кой да спре, кой да се спаси с хеликоптер, кой с какво и кога да се ваксинира, кой да получи мост или улица, кой да се моли за помощ и кой да го чуе, кой да благодари, кой да се предаде, кой да се откаже…
За пръв път, от единайсет години насам, Борисов може за малко да спре да усеща своята зависимост от своите благодетели навън и от престъпните си господари вкъщи и да се отдаде на най-важното за него – да усеща цялата власт, разположена на едно място. На върха на пръстите му.
Извънредно ни е положението. От година насам живеем в лавина от кошмари. Непонятен за никого вирус навсякъде около нас, икономика на ръба на оцеляването, здравна система на трупчета, природни бедствия и невиждано доброволно отказване от простички човешки свободи. За нас това е време, в което изгубихме постепенно себе си.
