В училището пристига нов учител по математика. Старият се е пенсионирал. Вярно, новият е единствен кандидат, но пък славен. Досега е бил заместник на главния математик на републиката, каква по-добра реклама от това. Освен това цялата математическа колегия в страната е застанала за кандидатурата му. Той даже се колебаел дали да се кандидатира, но те го придумали, че това е негов математически дълг. Още с първата си поява той изповядва своето математическо верую. А то се състои в това, че той не подкрепя твърдо таблицата за умножение. Лек смут и озадачени погледи. Как така не подкрепя твърдо? – да не би това да означава, че първата половина на таблицата се отхвърля, а втората половина се приема? Или обратно? Не, не означавало това. Просто за някои математически задачи ще се ползва таблицата за умножение във вида, в който е сега, а за други ще се променя според изискването задачата да има предварително оповестен конкретен отговор. На родителите не им пука особено. Тъкмо децата ще се научат как да променят останалите таблици за умножение в живота, когато отговорът е зададен преди задачата.
Може и да ви се струва невъзможно, но това вече се случи на много по-високо равнище, отколкото в рамките на някакво си училище. Случи се в Главна прокуратура. Единственият (и предизвестено сигурен) кандидат за главен прокурор Иван Гешев има подобно нетвърдо отношение към разделението на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. От 1748 година, когато Шарл дьо Монтескьо формулира доктрината за разделението на властите, тя представлява за справедливия свят същото, каквото таблицата за умножение в математиката. Но ето, че един прокурор, зад който са застанали всички прокурори… А на нас не ни пука особено. Ние сме наясно, че след като първо се задава отговора на задачката, а след това се напасва условието, всичко останало е възможно, камо ли някаква си вехта доктрина. В интерес на истината Иван Гешев каза, че разделението на властите било едната страна на монетата, другата била взаимодействието. Според десния екстремист Монтескьо не е взаимодействието, а контролът, но…Важното е да има монета.
Следващата случка не е измислена като първата. Пак е свързана с математика, само че във филиала на един университет (не е Врачанският, но от същия калибър). Викат там един познат пенсионер да провежда изпитите, защото няма достатъчно преподаватели. То и студенти кой знае колко няма, но университет има. Пише той задачата на дъската, после проверява предадените листове. И установява, че един студент е преписал грешно задачата, но я решил правилно. Правилно прочетохте: не успял да я препише правилно, но успял да я реши правилно. Такова нещо моят познат пенсионер (той е от тези, които твърдо вярват в таблицата за умножение) не бил виждал в досегашната си практика. И започнал да се чуди: дали да пише двойка на студента, защото даже едно условие не може да препише правилно, или да му пише шестица за правилното решение. Накрая решил да предложи сделка: Ако студентът му разкрие тайната как стават такива чудеса, той ще му пише тройка. Студентът толкова и искал, тройка. Затова разкрил начина. Направил снимка на условието на задачата от дъската с телефона си и я пратил на добър математик. След малко получил в телефона решението на задачата. Оставало му трудното задължение да препише условието от дъската и тук се издънил, защото имало много дроби и не си личало кое горе, кое долу. По нещо друго този студент ще изкара четворка и ето го с оценка тройка и нещо готов за член на СЕМ. И после – училището не било подготвяло кадри, каквито са нужни. Точно най-нужните кадри подготвя училището – умни момичета и момчета, които ще заминат в чужбина, и не умни, но повратливо хитри кадри за реализация в нашата администрация. Ако случайно някой ден стигнем дотам, че българският живот поиска умно попълнение, образованието ще се промени. А дотогава големите концерни ще отиват в Турция и други държави, защото тук няма работна ръка, която може да върши работата.
Не вярвам, че с нещо съм ви учудила дотук. Некадърността, невежеството и простащината на всички равнища вече не е новина. Понякога все пак продължаваме да се учудваме. Последното по хронология е учудването ни от това, че вицепремиерът Томислав Дончев прехвърлил кибер сигурността като задача на своята колежка….ъъъъ, как й беше името, секретарката на Валери Симеонов, тъй като тя имала свободни компетенции. Не, не се учудваме, че ги е прехвърлил на нея, на думичката компетенции се учудваме.
При това положение не е странно, че хората с компетентност не се кандидатират. Няма смисъл. Ако състезанието е нагласено, няма да ги изберат. Ако пък не е нагласено и случайно ги изберат, няма да издържат. Негласното споразумение у нас е некадърност плюс лоялност срещу ниска заплата. В някои случаи срещу висока. Но там има и допълнително условие: освен да си умерено некадърен и много лоялен, трябва и да си издръжлив на хорските подигравки, да успяваш да обясняваш, че черното е бяло, да изглежда, че си вярваш на лъжите, които говориш и други по-специфични умения. При такива условия нищо чудно, че сред хората, които получават заплати от бюджета, няма на кого да се възхитиш за компетентността. Тя там не се котира и съответно е дефицитна, случайна, на боб зърно.
Сега ще напиша най-наивното нещо, което може да бъде казано днес. Единственото ми оправдание за наивността е, че тя е по избор. Когато изборът е между това да си наивен и това да си циничен, избирам наивността. Да си циничен е лесно: просто хихикаш надменно над всичко, което се случва около теб. И носи печалби: почти винаги се оказваш прав, защото си предсказал, че нещата ще стават още по-зле, когато вече на човек му е трудно да си представи какво още по-зле може да стане. Ето го и наивното ми учудване: как пък в цялата страна при това изобилие от арогантни назначения, не се намери нито един човек, който да заяви, че честта и достойнството му не позволяват да остане под управлението на поредния удобен некадърник? За хората, получаващи заплата от бюджета, ми е думата. Как нито един в БНТ, нито един в СЕМ? Как нито един прокурор не заяви, че не застава зад т.н. единодушна и единствена кандидатура за главен прокурор? Толкова ли евтини сме станали, за едната заплата да стоим с някой некадърник в устата – нито да го преглътнеш, нито да го изплюеш. Всъщност точно такива хора са нужни на овластеното бездарие – хора със затъкнати уста.
