Статии

Внукът на Лисицата и българският кокошарник

16 юни 2017 година. Тържествата за 80-годишнината на Симеон Сакскобургготски започват от рано сутринта. По случай юбилея лично патриарх Неофит и митрополитите от Светия синод отслужват благодарствен молебен в катедралния храм „Св. Александър Невски“. Близо час след края му Симеон остава в храма, за да приема подаръци и поздравления, навън го чакат тълпи от туристи и почитатели.

Вечерта над 400 гости се нареждат на дълга опашка пред входа на Двореца „Врана“, за да поздравят рожденика. Сред тях са президентът, министри, бивши държавни глави и премиери, партийни лидери, „представители на бизнеса и културните среди“. Над два часа Симеон посреща високите гости, включително бивши кралски особи от Испания, Румъния, Албания, Черна гора.

През целия ден телевизиите излъчват възторжени репортажи, вечерта в централните информационни емисии има преки включвания от събитието. Липсват само всенародни тържества, но за сметка на това не е регистрирано и обществено негодувание. Отношението към Царя е все така почтително, като че той не мина през българската политическа нива, сеейки след себе си проблеми, чиито отровни плодове и днес консумираме обилно.

А от онзи ден, когато Симеон Сакскобургготски обяви, че „България вече не е същата“, минаха точно 16 години. Репликата прозвуча в мига, щом се разбра, че 43% от гласувалите са пуснали бялата бюлетина с две жълти ивици със същото упование, с което месец-два по-рано припадаха на опашките пред чудотворната икона на Света Богородица Троеручица от Йерусалим. Наближаваше полунощ и лично Царят трябваше да възвести Чудото. Посланието „България вече не е същата“ идеше да сложи екстатичната точка на очакването, да придаде сакралност на това светло политическо възкресение. Да ни каже: „Богати и бедни, заедно ликувайте! Трудолюбиви и лениви, почетете този ден на всемирно тържество! Постили и непостили, възвеселете се сега! Трапезата е богата: наситете се всички от нея!“

И така си беше – България наистина не беше същата. Но от нейния политически Великден на 17 юни 2001 г. не последва радост, не се усети благодат. Само година по-късно Възкресението се оказа по милиционерски грубо провеждана реставрация, а Възраждането – име на бизнесклуб, при това в кавички…

Точно между тези кавички впоследствие попаднаха не само бързото и несимволично увеличение на доходите, големите чужди инвестиции и новият морал, и не просто темпото на прехода, а посоката на този преход и фундаментът на модернизацията ни. Извърши се гигантска подмяна, която роди политически, икономически, социален, но и естетически проблем. Превръщането на царя в министър-председател, а сетне и в партиен лидер, срина харизмата му до равнището на обикновения популизъм и откритата демагогия. Премиерът Сакскобургготски не се прелегитимира, а делегитимира Симеон Втори, като приземяването на образа се превърна и в бламиране на подобието.

Разбира се, появата на царя имаше и положителни ефекти, защото мобилизира основните политически сили, стимулира организиращите им принципи, вкара нова кръв в системата. Стана ясно кой кой е и множество митове рухнаха. Състоянието на българското общество беше точно сканирано, а експериментът „Сакскобургготски“ зае доскоро невидимата ниша на очаквания, която можеше да бъде запълнена от също „лесен“, но по-опасен, силов проект. До голяма степен именно Симеон стана лакмусът, чрез който се разбра колко крехък е постаментът, върху който стъпвахме през годините на „прехода“, колко бързо може да се пропилее постигнатото. Видя се също така, че едно управление няма как да разчита единствено на личната преданост към един човек, нито че е възможно то да бъде просто и само експертно, ако не изповядва общ идеен принцип и не изпитва уважение към институционалното.

Още при сглобяването на НДСВ, което първоначално носеше името на патрона си, беше налице фабричен дефект – без ясна платформа, без първоначално консолидиране на „кадровата банка“. Налице беше и най-логичният резултат от успешното превръщане на един фантом, влязъл почти контрабандно в политиката, в реална структура от клиентелистки мрежи. Налице беше, най-сетне, и целият идейно-политически еклектизъм, който позволяваше на НДСВ днес да е „център“, утре да скочи „вляво“, а вдругиден да се събуди като нещо „дясно“.

Но основният проблем, който произтече от това управление, през чийто заден ход влязоха немалко съмнителни фигури, а ДПС фокусира в ръцете си прекомерно много власт, се състоеше в съзнателния отказ от модерна държавност. Правенето на политика на тъмно се превърна в нещо, което се подразбира от само себе си; призраците от миналото получиха възможност за реванш. Обитателите на атракциона „Джурасик парк“ наченаха да уреждат в парламента интересите на уж бившите си работодатели и тайни служби, възстановяваха паметниците на Георги Димитров, раздаваха си ордени, купуваха футболни отбори и вестници. С тази менажерия на врата царят заприлича досущ на президента на имперското галактическо правителство от „Пътеводител на галактическия стопаджия“, описан като „един фигурант, неразполагащ с никаква власт, чиято служба не се състои в това да упражнява власт, а да отклонява вниманието от нея“…

Впрочем, както се и очакваше, аморфната група от лица с разнопосочни цели и множество персонални дневни редове започна да се разпада. „Ганевистите“ се отцепиха, последваха ги НИЕ, „Новото време“ открито заигра с ДПС. Някогашните мандатоносители и политически остапбендеровци ловко си прибраха държавната субсидия в личните сметки, без дори да оставят на царя бележка, подписана с „братя Карамазови“. По едно време и мимансът се сети, че не е зарязал шиенето на гоблена „Воденицата на Буше“, за да търка безмълвно депутатските банки и да гласува по „командата на флумастера“.

Въпреки това, НДСВ си изкара мандата и дори се намести в тройната коалиция, погазвайки обещанието си да бъде „алтернатива на БСП“. Направи го по една съвършено проста причина: само властта може да удържи целостта на тази нестабилна конструкция, само тя е в състояние да замаже пукнатините. Извън нея шансовете за оцеляване са много малки, което в крайна сметка се и случи, когато публиката си направи нов кумир от Борисов, пак „царско“ творение…

Като стана дума за творения, от същата лаборатория на политическия д-р Франкенщайн се пръкна и Пеевски, който още на 21-годишна възраст стана съучредител на младежкото НДСВ заедно със сина на говорителката на царското семейство Галя Дичева. Когато Симеон Сакскобургготски сформира кабинет, младият Делян  почти моментално беше назначен от транспортния министър Пламен Петров и за парламентарен секретар. Този пост му позволи да влезе в борда на директорите на най-голямото пристанище – варненското, и само заради липсата на образователен ценз Пеевски бе принуден да напусне. Междувременно обаче успя да завърши право в Югозападния университет и отново се появи на хоризонта през април 2005 г., когато Висшият съдебен съвет го назначи за следовател в икономическия отдел на Столичната следствена служба. След като през лятото на същата година се стъкми тройната коалиция, тази корпулентна фигура получи ново назначение – стана зам.-министър на бедствията и авариите от квотата на ДПС. Междувременно майка му изкупи вестниците „Политика“, „Монитор“ и „Телеграф“, постепенно медийната империя се разрастна и т.н. А към днешна дата депутатът от ДПС вече официално оглавява и класацията на най-заможните политици в 44-тото Народно събрание, обявявайки банкови влогове, акции и фирмени дялове за почти 78 млн. лв.

Да е жив и здрав Симеон Сакскобургготски, но не изглежда логично за всичко това да му дължим изключителна почит, нали?

Още през 2008 г. обаче 23-ма „видни българи” (по вестниците) отбелязаха тържествено седмата годишнина от влизането му в политиката. Че и написаха панегирик:

„Улисани във всекидневието на ожесточени и често безплодни политически борби, във време, когато стихията на тоталното отрицание безпощадно и несправедливо руши обществени авторитети и обезсмисля големи политически идеи и принципи, често пъти не си даваме сметка за насъщната нужда на обществото от подходящи държавнически примери за подражание. Преди седем години, на 6 април 2001 г., в свое обръщение Симеон Сакскобургготски като естествен лидер на центристките демократични среди даде добър пример за такова държавническо мислене и поведение. Днес трябва още по-ясно да се вслушаме в тези идеи – за повече толерантност, умереност, търсене на съгласие и баланс в обществото, зачитане на правата и достойнството на хората, търпеливи усилия за съчетаване на волята и действието на разнородни обществени и политически среди в името на общодържавния напредък.”

На пресконференция навръх „историческия 6 април“ видните се зарекоха и „да продължат делото и примера на Симеон Сакскобургготски“, нищо че две години по-рано стана достояние интересен запис на телефонен разговор:

Черани: Пак отивам в България, защото ние имаме телефоните, самолетите, онова, как се казваше, по дяволите. Болницата, диализата…

Виктор Емануил: Но той (Симеон – бел.ред.) иска само да печели от това и толкова… Той блокира всичко това, защото видя, че няма да получи от нас директна парична облага.

Черани: Не е вярно, защото аз му предложих пари и му дадох пари за изборите. Спомняш ли си, че отидох в България да му ги занеса? Той взе парите и освен това загуби изборите.

Виктор Емануил: Не можем ли да го направим без царя?

Черани: Той е този, който поддържа правителството, разбираш ли? Аз социалистите не ги познавам. Аз си загубих четири или пет години да развеждам министрите му по света. И сега пак всичко зависи от него. Първо иска да получи парите в чужбина, а не в България. Защото той се прави на много готин, но е задник и кучи син!”…

Най-смешното е, че този разговор „изтече“ горе-долу в разгара на преименуването на улици на остров Сардиния, защото сардинците решиха да скъсат с италианската кралска династия. След като се почувстваха обидени от нейния престолонаследник Виктор Емануил, който обяви, че „смърдят като кочове“, тези горди хора зачеркнаха веднъж завинаги братовчеда на Симеон Сакскобурготски.

Доста категорично решение, впрочем, защото той не беше организирал афера с външния дълг на Сардиния, нито концесия с португалски консорциум за успешното недовършване на една магистрала. Не беше задвижал и приватизация на „телефонията“, за да я препродаде на четворно по-висока цена. Виктор Емануил не разполагаше и с министри, доведени от „чичо Спас“, „вуйчо Ник“ и „генерал Любен“, които да са заснети на яхта, докато шляпат карти с бандити. В края на краищата той не бе излъгал сардинците и с обещания за „800 дни“ и „нов морал“, нито ги заглавичкваше с „малки демонстрационни проекти“, докато си върне собствеността върху острова с „документи от интендантството“. Казал само, че сардинците понамирисват, което може и да е вярно…

И да е така, тяхното обаче е нищо в сравнение с онази тежка, неприятна миризма, която се носи от политическия и изобщо публичния ни живот. За която „заслуга“ има и царят. Той успя да прокара свой изцяло частен проект като публичен и да намери идеална среда в лицето на българската политическа класа, за да представи интересите на собственото си семейство като обществени интереси. И не само на тях. Кой и защо вдъхна живот на проекта „Сакскобургготски“, би трябвало да е ясно отдавна, но и отдавна, изглежда, българинът е изгубил интерес към това, забравил го е или го е приел за нещо нормално.

Тъкмо последното – приемането му за нормално, е същинският проблем от пребиваването на царя във властта. Или, казано иначе, внукът на Лисицата добре се справи с българския кокошарник, а за капак там даже се редят на опашка, за да му носят подаръци…

Внукът на Лисицата и българският кокошарник

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top