Статии

Диана Юсколова: Ние, кичът

Диана Юсколова е стажант в програмата на Редута.бг с ръководител Веселина Седларска

Изкуството е толкова широко понятие, че в него би трябвало да има място и за картините на Рубенс, и за тези на прасето ПиГкасо; и за музиката в Миланската скала, както и за тази от гетото на Ню Йорк; и за обувките на херцогинята на Съсекс, и за роклите на Лейди Гага; и за стиховете на Емили Дикинсън, и за тези на Августин Господинов (да речем)… Кое от тези произведения е достойно да остане в историята, и кое спокойно можем да отминем като евтин, масов продукт? А можем ли да кажем, кое със сигурност е кич в съвременния ни свят на толкова много объркани понятия?

Почти внезапно и донякъде очаквано се оказва, че една огромна част от хората с претенции за “opinion maker” всъщност не могат да правят това. Не успяват да отличат кича най-вече когато той е белег за собственото им поведение и стил. И така продължават да го употребяват, пропагандират и разпространяват – съзнателно или не, допринасяйки за неговата популяризация. До някъде това се дължи на дефицити в усещането за естетика, но значение имат и възпитанието, модата, навикът, емоционалната и функционална интелигентност. Като цяло, въпросът не е еднозначен нито у нас, нито в световен мащаб. И понеже явлението превзема нови територии, изниква от неподозирани ъгли на ежедневните ни взаимодействия и се разпространява със скоростта на епидемия, ще се опитаме да го дефинираме, пък дано това помогне за неговото по-лесно разпознаване в тълпата.

Най-масово разпространение кичът получава през 50-те години на ХХ век. По това време пластмасата е на мода и от нея започват да се  произвеждат евтини копия на стойностни предмети, които масовият потребител не би могъл да си позволи. В същото време, той затвърждава своето място, като предоставя фалшив разкош, достъпен буквално за всеки, и отрицание на авторитети и традиционни материални ценности. Употребявайки пластмасова чинийка или чашка, човекът казва:“Аз съм свободен, нямам нужда от скъп порцелан, за да съм щастлив…“. Само, че това поведение само по себе си е кич – защото, ако имаше порцелан, ако можеше да си го позволи, може би човекът би избрал него, по хиляди естетически, здравословни и логични причини.

„Независимо колко го презираме, кичът остава неделима част от човешкото ни състояние“, твърди Милан Кундера, и е прав, защото кичът има способността да се рови в емоциите, спомените, мечтите и стремежите ни. Всичко, което е преувеличено, преправено с цел да се хареса, да предизвика сълзи в очите или да преизпълни нечие сърце с щастие, е кич. Това е причина поп фолкът винаги да отива в графата „абсолютен, безспорен кич“ –  той е евтин продукт на масовата култура и носи в себе си преувеличена, сълзлива патетика, бутафорни драми и фалш, които няма да срещнете в друг жанр на музиката. Освен тези белези, поп фолк- културата притежава още няколко задължителни елемента, които затвърждават мястото ѝ – съчетание на несъчетаемото и смесване на стилове. И в музиката, и в модата, и в общуването тези характеристики рязко и категорично говорят за ниска цена и претенция без покритие, които всъщност се обобщават в понятието кич.

Друг симптом, по който лесно ще разпознаете кича, е вулгарността. Излишното, буквално описване на физиологични процеси и телесни течности, което все по-често срещам при една част от съвременните ни поети, отначало ме озадачи. После се досетих, че става въпрос за добрия, стар кич – онзи опит да се харесаш на масите, да блеснеш с нетрадиционен, дори фрапиращ изказ, да размахаш малко евтина свобода под носовете на авторитетите… Слава богу, присъствието на няколко вулгарни думи не прави поезията добра все още, но нищо не се знае за бъдните времена.

Има едно гранично състояние на ръба на кича, което дизайнерите наричат „еклектика“ – наблюдаваме го най-вече в архитектурата, в модата и в интериора. То позволява съчетаването на цветове и форми, стилове и детайли, които на пръв поглед са несъвместими. Целта е единствено удобството, и това отличава еклектиката от обикновения кич – ако ми е удобно да нося леопардов клин с пончо на маргарити, вероятно ще всея смут в душата на някой естет, но пък ще съм угодила на себе си, ще се чувствам удобно. Ако обаче клинът е твърде тесен, а пончото ми пречи да се движа – това е кич. Не защото е несъчетаемо или грозно, а защото е огледало на собствената ми несигурност и някаква фалшива демонстрация. Защото е твърде високо казване на онова неискрено „Не ми пука!“, което всъщност не касае никого другиго, освен мен.

„Очевидно кичът е явление, което не може да се изкорени, не може да бъде убито. То е много по-силно от всеки един. Преуспяват героите на кича. Те са фаворитите. Ние живеем в един политически, културен и обществен миш-маш“, казва проф. Иван Славов. Все по- често се срещат хора, чието мислене изцяло е белязано от кича. Това е тъжно, но и говори много за връзката между обикновения човек и истинското, стойностно изкуство – такава явно няма. Защото едно от задължителните условия за разпознаването на кича е, да имаме пример, познание и понятие за действително стойностното. Ако имахме тези познания, лесно бихме различили кичозните дрехи, филми, картини, музика и литература. Ако имахме пример за достойно поведение, лесно бихме отличили кича в поведението на повечето от лидерите си. Не е зле по-често да се сещаме, че „не всичко, което блести, е злато“.

Всичко, което е твърде патетично, идеално, блестящо и обичащо до абсурдност, е кич. Типичен пример са китайските 3D картини с премигваща или плачеща Богородица, протягаща към зрителя ръка в трогателен жест. Разбира се, картинката е съвършена, няма нищо, криво или не на място, цветовете са ярки и блясъкът е точно където трябва, но като цяло това е кич. Не защото не познаваме лично Богородица и не можем да определим доколко в картината има прилика, а защото цялото произведение не дава възможност за никаква интерпретация, в него няма нищо естествено, искрено и човешко. Но пък много хора купуват тези произведения, защото виждат в тях точно каквото им е нужно – блясък, идеал, съвършенство…

„В царството на тоталитарния кич отговорите са дадени отнапред и изключват всякакви въпроси“, казва Кундера. И може би затова на нас, поколението, възпитано  в условията на тотален и тоталитарен кич ни е толкова трудно да го различим и в изкуството, и в поведението, и в мисленето. Задаването на въпроси е истинско изкуство, което ние така и не се осмелихме да изучим добре. А животът само с готови модели е по- лесен, по- приемлив и достъпен. И въпреки, че много ми се иска да е иначе, човекът е устроен просто – той търси лесното и достъпното. Не само българският човек се води от тази максима.

И, за да не е твърде тъжно, ще отбележим, че у повечето хора кичът предизвиква смях. Разбира се, това се дължи на несъответствията, неестествеността и хиперболите, но казват, че смехът е здраве. Ако не го употребяваме прекалено често, иначе би бил симптом.

 

Диана Юсколова: Ние, кичът

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top