Статии

Смях и ужас в „Манастирски ливади”

Може ли архитектура да изглежда като карикатура? Елате и вижте.

От няколко месеца живея в софийския кв. „Манастирски ливади” и не преставам да се удивлявам на това забележително място. Помня го добре от края на деветдесетте, когато мои приятели отидоха да живеят там. Тогава това все още беше крайградска зона в подножието на Витоша и наистина имаше ливади. Посред ливадите, пръснати на щедри отстояния, имаше няколко групи от едно- и двуетажни къщи с градини, както и няколко спретнати четириетажни блокчета. Ако някой помни ливадите от онова време, днес няма как да ги познае. Всичко е плътно застроено със седем- или осеметажни блокове, които се опитват да изглеждат като пететажни, колкото е била разрешената височина, когато са строени. Има и по-високи, на по десет и двадесет етажа по протежението на бул. „България”. Част от сградите не са просто една до друга, а на места сякаш са се опитали да застанат една върху друга. Спазвайки утвърдената българска традиция, всичко е строено без устройствени планове, без инфраструктура и къде точно ще минават улици, не е ясно. На много места това вече не е и възможно, поради което в квартала вместо пътна мрежа има сложна система от тупици. Повечето сгради, гледани поотделно, изглеждат съвсем прилично – нови, измазани, с хубави фасади и луксозни дограми, но погледнати заедно, като част от общо градско пространство, изглеждат подтискащо, а на места дори налудничаво. Не знам дали в архитектурната лексика има понятие „клаустрофобичен лукс”, но гледките в „Манастирски ливади” го правят съвсем логично. Тук има жилища и офиси, в които никога няма да влезе слънчев лъч, а има и такива, в които влиза светлинка само за един миг през годината, примерно рано сутрин в деня на лятното слънцестоене.

Между част от гъсто подредените постройки има малки проходчета, нещо като римните между старите созополски къщи. Пространството е колкото да се разминат две полски фиатчета със сгънати огледала. За да е още по-клаустрофобично и тези пространства на места са преградени с бетонни или железни огради с шипове. Изглежда обитателите са се страхували да не вземе някой и там да си построи нещо. Понеже знаят, че това по принцип не е невъзможно, след като наскоро дори метростанция се оказа върху частен терен. Освен огради, естествено, има и бариери с разнообразни заплашителни надписи. Постигнатият ефект, желан или не, е усещане за враждебно пространство. Урбанистите по света обикновено се стремят да направят градското пространство приветливо и достъпно. Тук е обратното.

В квартала, както стана дума, повечето улици все още са в сферата на хипотезите, а където ги има, през голяма част от деня те са „полупропускливи”. Типичен пример е ул. „Пирин” – търговската витрина на квартала. Тя е еднопосочна и въпреки това е постоянно задръстена. Преминава се с търпение и мурафет, а паркирането е като във Френската академия, трябва първо някой да умре. Улица „Ралевица” е друга основна артерия, която свързва квартала с бул. „България”, т.е. с останалия свят. Тя няма тротоари, но от двете страни има паркирани коли. Сутрин и вечер е задръстена, а в един участък е преградена през средата, понеже някой явно е преценил, че част от платното минава през негов имот и общината не е намерила начин да възрази. Да пренесеш проблемите на централната част на града в неговата периферия, при това върху равна поляна, е проявление на особен вид институционална тъпота. Става дума за един специфичен вид тъпота, която се получава при симбиозата на няколко вида тарикатлък. Както динамитът се получава от смесването на няколко вещества, така и тази урбанистична тъпотия е сложно съставена сглобка от тарикатлъци. Остава да видим кога ще гръмне.

С изглед към Витоша

Повечето имоти в квартала са изглеждали привлекателно в разни рекламни проспекти и сайтове. Ново строителство в „елитен” южен квартал на София на петнайсетина минути от центъра и най-важното – с прекрасна гледка към Витоша. Реалността обаче често поднася изненади. В случая заблуда се е оказало единственото уж непоклатимо обстоятелство – гледката към Витоша. Точно нея строителите методично предлагат и отнемат, малко след като са я продали. Преместват багерите и крановете на няколко метра и започват нова сграда, която също ще продават с изглед към Витоша. После следващата и т.н. Нещо като първата линия на морето. Купуваш имот на първа линия, строиш и след две години вече си на трета линия, понеже общината е дала нова първа линия и после още по-нова и т.н. Иначе казано, купуваш гледка към Витоша, отваряш прозореца и виждаш зид. Депресивно някак си. Но е факт.

Да се говори за определен архитектурен стил в „Манастирски ливади” би било неуместно. Тук има най-различни почерци, стилове и силуети. Има сериозни и вглъбени в себе си солидни офис сгради, облечени отгоре до долу в стъкло, както и жилищни кооперации с бъбрива орнаментация – арки, капандури, френски прозорци, излизащи от покривите, миниатюрни балкончета и т.н. Въпреки че сградите са нови, някои вече са декорирани и с остъклени балкони – това българско чудо на архитектурната самодейност. Тук там като смачкани стоят и няколко хубави двуетажни къщи с декоративни градинки, строени явно с илюзията, че кварталът няма да се развие чак толкова уродливо. Изглеждат като намек за пропуснатите възможности. Деликатно ще вметнем, че ако едно улично куче носи белези от различни породи, обикновено се нарича помияр. В архитектурата същото нещо се нарича еклектика. Случва се понякога да изглежда и симпатично, но точно в „Манастирски ливади” това не се е получило.

Хора от небето

Като стана дума за архитектурни стилове все пак и тук има нещо, което бихме определили като „стил”, при това той не е характерен само за този квартал, а за повечето нови сгради в София, но също и в страната. Това е онази забележителна по своята грозотия подпокривна неопределеност, която завладя новото строителство още от времето на кмета Софиянски и тогавашния главен архитект Стоян Янев.

Ключов момент в подпокривните шмекерии е т.нар. кота корниз. Има и други важни параметри като к.инт (коефициент на интензивност на застрояване), кота било и пр., но кота корниз е алфата и омегата на строителните тарикатлъци. Това, най-общо казано, е височината, на която фасадата на сградата среща мисления диагонал към билото на покрива. Всичко над кота корниз не се смята за етаж. Така една сграда може по документи да се води на четири етажа, но да е с шест или седем видими. Това от години е масова практика. В София и в други градове, може да се видят всякакви видове покриви – двуетажни, триетажни, с балкони и френски прозорци, с арки, без арки, с по две арки една над друга, има капандури с балкончета и какво ли не. Изобщо в подпокривните пространства властва един разюздан архитектурен безпорядък, една неувереност в завършека на сградите, която вече изглежда като стил. Но не е стил, а чиста грозотия. Сякаш някакви хора от небето са слезли и са си устроили биваци върху покривите. Направили са го набързо и как да е, без да се интересуват как изглеждат сградите надолу. Не съм допускал, че между архитектурата и карикатурата може да има нещо общо, но в „Манастирски ливади” точно това е станало. И не само там. В България няма случай някой да е пострадал поради това, че е произвел грозотия. Пък и повечето хора някак лесно свикват с грозотията и я намират за естествена.

По Закона за скачената глупост

Как е станало възможно това нелепо застрояване, съчетаващо налудност и комизъм? Впрочем не само в този, но и в други квартали. Причината е в благословено от общинските власти пренебрегване на правила, но най-вече е резултат от верижна глупост. Тук особена роля има Закона за реституцията от началото на 90-те. Замислен като инструмент за премахване на една историческа несправедливост, този закон всъщност успя чрез своя дух да волунтаризъм и реваншизъм да произведе нови несправедливости, както и куп глупости. Което нямаше как да не се отрази на архитектурния облик на градовете. Някогашни ниви и ливади бяха върнати в реални граници, но вече като парцели в регулация и често на места, абсолютно неподходящи за строителство – паркове, градинки, детски площадки, пътища и т.н. Законът „Лучников” с лекота зачеркна 40 години от историята на градовете, сякаш през това време нищо не е ставало и създаде нови социални напрежения – между притежателите на реституирани парцели и жителите на квартали с такива парцели. При това последните се явяват и нещо като неволни „съдружници” на реститутите, защото инфраструктурата (път, вода, ток), която те получават, без да са инвестирали в нея, всъщност е строена и с техните данъци. Оказват се съучастници на онзи, който чрез новото застрояване ще им отнеме слънцето, въздуха и гледката. Точили са ножа, който ще им отреже главите. Перверзно е, но е факт. Всичко това, естествено, е можело да се предвиди и да се предотврати в закона, но не е направено. Вероятно поради специфичната интелигентност на законодателя. Така една глупост поражда друга глупост и после още една. Това е Законът за скачената глупост.

Отделна тема е начинът, по който са придобити част от строителните парцели. Те просто са откраднати чрез прилагане на различни схеми и не без мълчаливо съгласие или съучастие на общински администрации, но това е друг разговор.

 

Археолозите четат миналото чрез останките от отдавна изчезнали сгради и обществени пространства – жилища, храмове, улици, площади. Чрез запазените материални следи те реконструират бита, нравите, манталитета и културните специфики на вече отминали общества. Какъв образ на българското общество чертае застрояването в кв. „Манастирски ливади? Не е приятно, но се налага да го кажем. Усещането е за общество от примитивни, алчни и безпринципни хора, жадни за лукс, но лишени от вкус и чувство за мярка и пропорция. Тук инвеститорите са се отнесли  с презрително високомерие към средата,  която създават. Идеята, че след като бъдат продадени имотите, в тях ще трябва и да се живее, явно не е била водеща.

Повечето красиви сгради от миналото като правило носят внушение за достойнството и добродетелите на хората, които са ги строили и обитавали. Не става дума само за дворци, замъци и крепости, но също и за тривиални жилищни сгради, улици, площади, кафенета. Възрожденските къщи от Копривщица, Пловдив или Арбанаси внушават усещане, че са строени и обитавани от почтени, горди и свободни по дух хора. В „Манастирски ливади” внушението е съвсем различно. Усещането е за архитектура на накърненото достойнство.

Настоящето на този квартал изглежда объркано, но бъдещето му се чертава като тих кошмар. А може и да не е съвсем тих. Тук все още има и незастроени терени, където в момента паркират автомобили, но едва ли има съмнение, че скоро и там ще влязат бетоновози. Тогава животът ще стане наистина непоносим, защото няма никаква вероятност бъдещото застрояване да бъде различно от направеното досега.

От няколко месеца столичната община кокетничи с името на арх.Ян Геел. Поканен е да консултира подобряването на градската среда в централната част на София. Той е световно известен датски урбанист с богат опит в проектирането на устойчиви и хармонични градски пространства. Работил е в Копенхаген, Стокхолм, Лондон, Мелбърн, Сан Франциско и Ню Йорк. През октомври м.г. беше издадена на български неговата книга „Градове за хората” – поучително и много полезно четиво, особено за урбанисти, архитекти, кметове и строителни инвеститори. Цялата книга третира сложното заплитане на архитектурата и етиката, при това е написана на съвсем достъпен език дори за българския строителен предприемач. В детайли са анализирани проблеми като универсалността на човешкото измерение, удобството на добре преценения мащаб, създаването на градове, предразполагащи към пешеходно придвижване, колоездене, срещи, престой и положителни преживявания, но също така оживени, безопасни, устойчиви и здравословни. Според Геел първо ние създаваме градовете, а после те нас.

Не знам дали някой от неговите домакини в столичната община се е сетил да го разведе из „Манастирски ливади”. Честно би било да го направят. Не за друго, а за да види с какви хора си има работа.

Какво ще стане с квартала, когато достигне предела на възможното застрояване и животът тук стане истински непоносим? Щом урбанистичният идиотизъм бъде развит в пълнота, това място може да бъде обявено за архитектурен резерват. Ще идват хора от цял свят, за да видят на терен какво се получава там, където всеки е по-голям тарикат от другия, по-алчен, по-безцеремонен и презрително нехаен към градската среда. Естествено, ще трябва да се направи и нещо като паспортизация на строителната глупост – да се посочат кметовете, главните архитекти, инвеститорите, проектантите и разбира се законодателите, които са направили всичко това възможно.

Така поне ще можем да поднесем на света своята нелепост с артистично намигане.

Смях и ужас в „Манастирски ливади”

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
„Редута.бг” се обслужва от счетоводна къща „Лавейа” бул. Княз Дондуков”, № 49 Tel: +359 2 988 84 04 Mobile: +359 888 60 72 70 Mail: sk.laveia@gmail.com
To Top