Статии

Гърч до месец май

Какво разбрахме през тази луда седмица, в която бъдещето на България всеки ден в десет и петнайсет изглеждаше различно от прогнозата в десет без петнайсет? Всичко беше на разстояние едно извинение, една оставка, една наглост, една подигравка.

Разбрахме, че съдбата на държавата зависи от един човек. „Ако махнем Валери Симеонов, правителството пада, държавата се чупи.“ Това не е нещо ново, вече сме го чували във вариант „Ако не изберем Делян Славчев Пеевски за шеф на ДАНС, правителството пада.“ Така падат нашите правителства, достатъчно е един крак да ги препъне. И сегашното ни правителство а-ха да падне, но Валери Симеонов го подпря с половин извинение и то се позакрепи – това се нарича стабилност.

Разбрахме, че хора, които дойдоха на власт с българщината на уста, а гордостта им е обута в потури и препасана с пояс и пафти, не харесват в патриотичния пейзаж да им се мотаят някакви различни хора.  Няма нужда от жени „с инстинкти на улични кучки“. Няма нужда от нахални турски баби, които имат наглостта да си знаят правата. Няма нужда от кресливи жени с уж болни деца. Няма нужда от Истанбулска конвенция, която допуска някакви си джендъри. Всичко това не е в хармония с красивия пейзаж в родината. Зад тази идеология застана и едрият бизнес, защото – каквито и байраци да се развяват, каквито и чанове да се дрънкат – в крайна сметка става дума за едър бизнес. Бизнесът нарече гражданския протест хунта. Бизнесът се закани да изведе на улицата работници срещу майки с болни деца. И това не е нещо ново. Светът го е виждал в Германия през 20-те и 30-те години на миналия век. Така се почва – с национална гордост, с клетви в „кръвта и земята“, с погнуса към сакатите, мургавите…И се стига до построяването на концентрационни лагери и инсталирането на газови камери. Злото е банално и почти невинно, ако се поднася на час по лъжичка. Ето ви един аргумент от очевидец на голямото зло.

Адолф Айхман не изглежда като мащабен нацистки престъпник, по-скоро прилича на дребно посредствено човече. Заради тези ѝ заключения върху Хана Аренд се излива възмущението на цялата еврейска общност, обвиняват я в предателство, пращат й закани, пожелават смъртта й. Хана Аренд, историк, политолог, философ, успява да избяга от Германия през 1933 година. Застава лице в лице със злото едва през 1961 година, когато като пратеник на американското списание „Ню Йоркър“ отразява процеса срещу Адолф Айхман в Израел. Вижда в него обикновен, нормален човек, по-скоро банален и посредствен, отколкото чудовище. Поставянето му в клетка по време на процеса (от съображения за сигурност) ѝ се вижда излишно, демонстративно, театрално. Докато го наблюдава по време на процеса, в нея се заражда убеждението, че преносителите на злото не са някакви мащабни гении и мрачни титани. Точно обратното, най-добрата почва за злото са обикновените, посредствените, незабележимите хора, които до такава степен са обезличени от силата да поемат отговорност и от съвестта да изпитват чувство за вина, че вече са загубили ориентацията къде минава границата между добро и зло. Безличието им, посредствеността им, пълната липса на чувство за лична отговорност превръщат злото за тях в баналност. Изпълнявах заповед, така ми наредиха, така правят всички, такъв е редът, такова беше времето… Обикновени оправдания за необикновена жестокост.

Хана Аренд поема голяма лична отговорност с тази теория. Ако си изгубил близък в концентрационен лагер, не е лесно да се съгласиш, че причината за това са малки посредствени и послушни човечета, всяко от които е въртяло дребно колелце в смазващата живота машина. По-естествено е да виждаш глутница от чудовища, така ти е по-лесно да си обясниш необяснимото, така е по-голямо и основанието да не изцедиш от сърцето си и капчица оправдание за олицетворяващите злото. Хана Аренд поема риска да заяви, че няма огромно чудовище, има послушно строени редици от дребни некадърници, готови да направят всичко, щом заповедта за това се спуска от стоящия над тях посредственик. Ако искате да прочетете повече за упадъка на човешкия морал, а и страници за България, от които няма да се срамувате, че сте българин, потърсете книгата на Хана Аренд „Репортаж за баналността на злото“.

Разбрахме в тази седмица още, че Бойко Борисов не е оня човек на честта, за който доскоро не изпитваше умора да се представя. Сега вече не му се занимава, особено с вътрешни проблеми. Човекът на честта би уволнил човека на безчестието, който издрънка обидата срещу майките на деца с увреждания. Би го уволнил, независимо от последствията. Защото честта е именно такава материя – променя се в мига, в който започваш да калкулираш имаш ли сметка от това да си човек на честта. Коалицията с т.н. обединени патриоти не е единственият начин да се управлява България. Но Бойко Борисов не пое този риск.

Волен Сидеров, понесъл папчица с вестникарски изрезки за това какво Валери Симеонов е рекъл против Бойко Борисов, е  едно от най-тъжните, най-жалките, най-себеунизителните неща, които сме виждали през последните трийсетина години. По-отвратително и от недовършен отново мандат, и от ненавременни избори. Да приемеш такава папка, при това от човек, който е вървял по улиците и е крещял срещу теб неща, които няма как да бъдат написани в един приличен текст, няма нищо общо с честта и достойнството. Бойко Борисов, който обича да припознава като свои магистралите, парите от държавния бюджет и европейските фондове, както и всичко изкопано, прекопано и закопано в България, не припозна като свой само народа. Не каза „Няма да позволя да обиждат народа ми…“, както обикновено казва в други случаи за други обиди. Какво от това, че някакъв случайник във властта е обидил някакви майки на някакви деца. Това е просто един проблем в една балканска държава. Бойко Борисов упорито се придържа към имиджа си на представител на Европейската комисия на Балканите. Влече го и му се удава, както се казва.

А Волен Сидеров го влече депутатски мандат в Брюксел. Той е най-забележителната емблема на все повече хора, които мечтаят с помощта на Изтока да заминат на Запад. И май че оттам тръгна всичко. И раздора в малката коалиция, и снемането на доверие, и последвалите разпри. В началото на пороя от конфликти стои битката кой да води патриотичната (като резерва – консервативната) листа на европейските избори. Те са през май. А гърчът по техния повод започна през октомври – представяте ли си на какво има да се нагледаме през предстоящите до май месеци? Това всъщност е единственото нещо, по което личи, че сме страна от Европейския съюз. Миналата година от есента до пролетта се нагледахме на сеири около европредседателството, през лятото си отдъхнахме с подигравки за Европейския съюз и балансиране в посока на евразийския, а сега почва големият бой кой да отседне в Брюксел.

 

Гърч до месец май

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top