Студентски дебюти

Европейският съюз – между чука и наковалнята

Последните няколко години бяха турбулентни за ЕС. От „безмълвен свидетел“ на анексирането на Кримския полуостров от страна на Русия до стрес-теста, който мигрантската вълна направи на „уредените“ структури на Съюза, стигаме до 2016 г., в която европейците отново останахме шокирани от ново безпрецедентно събитие, Брекзит. Решението на британците е на път да остави втората по големина европейска икономика извън ЕС. Залята от вълни от терористични актове и изплуващ на повърхността национализъм и популизъм, навършилият 60 години съюз е пасивен наблюдател на международната политическа сцена, на която малки и големи „актьори“ преследват свои интереси и едновременно с това необезпокоявано потъпкват европей-ски такива.

Като веригата от злощастните събития за ЕС можем да определим ситуацията в Украйна от 2014 г. насам. Про-европейският протест на украинци завърши с анексирането на суверенна украинска територия – Кримския полуостров. Отговорът на ЕС бе икономически санкции, които имат за цел да накарат Владимир Путин да промени позицията си спрямо Крим. Три години по-късно, полуостровът е все още окупиран, територията на Украйна е разпокъсана – Донецка и Луганска област на практика са замразени конфликтни зони, където се разпореждат сепаратисти, подкрепяни от Русия. Руските контра-санкции от своя страна удрят по икономиките на много източно-европейски държави, включително България, за които търговията с Руската федерация е от ключово значение. Неоспоримо е, че санкциите вредят на руската икономика, но също може да се говори и за техен обратен ефект върху държави от ЕС. Резултатността им, с оглед на първоначалната им функция, е нулев – украинската криза е далеч от приключила. Обтегнатите дипломатически отношения по оста Запад-Изток и антагонизацията (в по-голямата си част заслужена) на Русия напомнят на „студена война“. Руската пропагандна машина е задействана на пълни обороти като интернет и социалните мрежи са залети от т.нар. „фалшиви новини“, а про-руски сантименти се забелязват в позициите на много националистически и популистки европейски политически формации.

Бежанската криза от 2015 г. свари европейските институции напълно неподготвени за подобен проблем и отново изобличи забавените реакции на тази тежко бюрократизирана система. На изпитание бяха подложени и европейските ценности, които държавите-членки твърдяха, че споделят. На практика се оказа, че корените на европейската солидарност не са толкова дълбоки, колкото очаквано и най-голямата тежест на мигрантския поток бе поета от шепа държави, основно Германия. Трябва да се отбележи, че САЩ, които можем да отличим като основен дестабилизатор на близкия Изток и виновник за кризата като цяло също не оказва нужната подкрепа. За разликата от северната си съседка, Канада, която до този момент е приела над 40,000 бежанци, в Щатите са приети по-малко от 15,000. ЕС не за първи път не защитава своя интерес, когато става дума за споразумение със САЩ и не оспорва това небалансирано разпределение. И ако при управлението на президент от Демократическата партия имаше шанс те да поемат по-голяма отговорност за справянето с проблема, то президентството на Тръмп  обрече едно такова партньорство.

Две години по-късно мигрантският поток изглежда овладян, но проблемът далеч не е разрешен. Тепърва предстои европейските страни да се разберат за разпределянето на бежанците по квоти помежду си и преразглеждането на Дъблинските споразумения. „Интеграционният процес“ в повечето държави, в които са разположени бежанците е сведен до поддържането на изолационни бежански лагери. Още въпросителни към въпроса добави и скорошния референдум в Турция, който бе спечелен от президента Ердоган и на практика затвърди авторитарния му режим. На територията на турската държава към момента има близо 3 милиона бежанци, които Ердоган неведнъж е заплашвал, че може да пренасочи към Европа. Дали агресивната реторика ще бъде подкрепена с действия предстои да се види, но в никакъв случай не бива да се подценява риска, който един такъв на практика недемократичен режим представлява за сигурността на континента.

Бежанската криза промени и в друго отношение Европа. Тя се оказа трамплин за крайно десни популистки партии по целия континент. Ползвайки се умело от гнева и страха на хората от заплахата на тероризма, националистите увеличиха многократно подкрепата си, а бежанците, бягащи от същия този тероризъм, се превърнаха в изкупителна жертва. Анти-имигрантски и националистически настроения заляха Европа в невиждани от много десетилетия мащаби. В Германия, крайно дясната партия „Алтернатива за Германия“ постигна рекордни за подобна формация резултати в местни избори през 2016 г., отнемайки гласове от установените партии именно с такава реторика. Заговори се за опазване на християнските ценности и отбраняване от мюсюлманската „инвазия“, унгарският премиер Виктор Орбан „храбро“ застанал на „фронтовата линия“. Но въпреки засилената подкрепа за редица антисистемни партии, здравият разум и истинските европейски ценности надделяха над политиката на страха. Победата на Тръмп в САЩ не даде нужния тласък, както някои анализатори очакваха, на антисистемните кандидати Норберт Хофер и Герт Вилдърс, двамата иронично кандидати на „Партията на свободата“, съответно на Австрия и Нидерландия, които загубиха своите, съответно, президентски и парламентарни избори.

Като ключови за бъдещето на Европейския съюз се оказаха президентските избори във Франция, където кандидата на крайно дясната партия „Национален фронт“, Марин льо Пен достигна до втория тур, подобно на баща си Жан-Мари льо Пен през 2002 г. Нейните обещания за изваждането на Франция от Еврозоната и провеждане на референдум относно членството й в Европейския съюз изправиха европейците на нокти в очакване на крайните резултати. За щастие победата бе убедителна за младия еврофил Емануел Макрон. Центристкият бъдещ президент даде ясна заявка, че под неговото управление Франция ще продължи да бъде активен партньор в граденето на бъдещето на Съюза. Сякаш за да потвърди своята непреклонна про-европейска ориентация, Макрон се качи на сцената за своята победна реч под мелодичните звуци на „Одата на радостта“ на Лудвиг ван Бетовен, давайки възможност на европейските лидери да си поемат глътка свеж въздух в тези турбулентни времена за блока.

Когато говорим за проблемите на Европа не можем да пропуснем темата „Брекзит“. Британският референдум остави много хора шокирани от резултата и даде ясен знак, че предстоят може би най-сериозните промени от създаването на Европейския съюз насам. Това, което се изисква от европейските лидери е да се отърсят от първоначалния шок и да намерят най-добрия изход от една неприятна ситуация. Нужно е да осигурят възможно най-добрите условия за европейските граждани от това споразумение, а Великобритания да служи като предупреждение за другите държави, че напускането на съюза означава и отнемането на всички привилегии, които идват с членството. Не трябва да има място за „специални сделки“. И по всичко личи, че това е и насоката, която са поели европейските лидери на масата за преговори, а Европа изглежда е обединена около тази кауза, ако съдим по думите на Тереза Мей. Може би именно от подобно пробуждане имаше нужда Европейския съюз, за да може да оцелее занапред, реформиран. А ако поетият път води, както би било логичния завършек, до федерализирана Европа, Великобритания представлява спънка в тези планове. Трябва да се позовем само на договореното право на неучастие на островната държава в еврозоната и Шенгенското пространство, за да видим, че тя ще представлява един неохотен партньор, който единствено ще създава проблеми при процеса на реформиране.

Петте сценария на Юнкер за бъдещето на Европейския съюз след напускането на Великобритания са стъпка в правилната посока по очертаване на плана за действие и задействането на нужните реформи. На провелата се на 25 март Римска конференция по случай 60-годишнината от основаването на ЕС обаче бързо се заговори най-вече за един от сценариите, т.нар. Европа на две скорости, около който изглежда са и обединени и „четирите големи“ лидери на Германия, Франция, Италия и Испания. Такъв сценарий, на практика, не е нищо ново за Съюза, като може да се твърди, че в момента ситуацията е точно такава с държави от еврозоната и тези извън нея. Затова и може да се запитаме колко всъщност за склонни сегашните европейски лидери да се отклонят от пътя, който се тъпчеше още преди да настъпят „катаклизмите“ от миналите години. Би следвало и да се отбележи, че в две от тези четири държави, Германия и Италия, предстоят парламентарни избори, а евентуалните нови лидери може да са на различно мнение. В историята са вече са изборите във Франция, а бъдещият президент Емануел Макрон призова за реформи като определи продължаването на работата постарому като „предателство“ и възможност „Фрекзит“ отново да се появи на дневен ред. Какви са реформите, които той иска, предстои да видим, но едно е сигурно: Европа трябва внимателно да избере посоката, в която предстои да се развива, за да не стигне от обединение до дезинтеграция и разединение.

………………………

Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.

 

Европейският съюз – между чука и наковалнята

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top