Статии

Един рашид в носа на културата и медиите

„Може ли един счупен нос да постави на изпитание демокрацията? Може, и то още как може, щом носът е полицейски, а юмрукът общинарски.“

Хубаво нещо е журналистическият архив. Защото няма нищо по-късо от човешката памет. Всъщност, има – паметта на българина. Цитатът по-горе намерих, като се рових из нещата, които съм писал в далечната вече 2001 година за един от големите национални всекидневници. Поводът – инцидент от първите дни на декември пред общинския съвет в столицата, при който изнервеният столичен съветник Рашидов разбива с юмрук носа на униформения сержант Павлов след забележка за неспазване на правилата при паркиране. Този епизод съм описал така: „Скулпторът Вежди Рашидов направи малка пластика от физиономията на сержант Павлов.“ И още: „Виждаме един як мъж със скъпо палто и с лула в уста, обясняващ на журналистите, че онова залитащо момче с униформа и окървавена физиономия го е ударило.“

Двадесет години по-късно виждаме как вече самите журналисти „залитат“ от словесните удари на господина. Тук се изкуших за миг да извадя цитати от прословутия монолог от последните дни на Вежди Рашидов – председател на комисията по култура и медиите в народното събрание на България. Отказах се. Ще заприлича на коментар от боксов мач. Нещо такова: „Ляв ъперкът, последван от дясно кроше! Сега бърза серия в слънчевия сплит. О, май видяхме удар под кръста! Той е на колене драги зрители, пълзи по пода и оставя кървави следи!“

Между тези два епизода лежат едни двадесет години. За тези двадесет години се случиха много неща. По-важното е, че много неща не се случиха.

Той все още е публична личност.

Той все още е със силните на деня и в силата си.

Той все още размахва заплашително ръце.

За хора, които търпят това много отдавна един поет, който никога не се бе видял с пари в джоба написа: „Търпи, моли се, кога те бият!“

През 1822 година по време на Гръцкото въстание манастирите на Света гора са разорени и ограбени. Начело на армията от разорители е жестокият и безпощаден Абдуллабуд паша. Изглежда името му трудно се е превъртало в устата на съвременниците му, та за по кратко го наричали „Лобут паша“.

От гледна точка на съвременната наука за маркетинга неговият случай е може би един от първите, в който имаме пример за това как лично име (бранд) се превръща в родово понятие. Ще го обясня по простичко. Когато по негово време хората искали да заплашат някого с физическо насилие не казвали: „Ще ядеш бой!“, а „Ще ядеш лобут!“ или „Ще отнесеш лобута!“

Това е! Някои български медии отнесоха по един здрав рашид за поука и назидание. Културата – тя вече свикна. Защото преди онова състояние на „търпи моли се, кога те бият“, се чете:

„Светът, привикнал хомот да влачи, тиранство и зло и до днес тачи; тежка желязна ръка целува, лъжливи уста слуша със вяра.“

От журналист са написани. От Христо Ботев…

 

Един рашид в носа на културата и медиите

Новата държава

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

За връзка с Фондация "Редута": dr.tonyfilipov (at) abv.bg, тел: 0888 415 448
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top