Китайският икономически бум на последните десетилетия е със сигурност една от големите истории от края на предходния и началото на този, 21-и век. Повече от тридесет години на над 10-процентов растеж радикално трансформираха страната и на практика й върнаха предходния статут на ключов играч в световната политика. Амбициите на Китай вече очевидно са центрирани върху усилията му за превръщане в полюсен субект, който не просто има ресурсна тяга, но все повече и претенции за автор и популяризатор на самостоятелен модел на развитие. Глобалната криза от 2008 година, описвана като западна на изток от Истанбул, едновременно разклати западните икономически и политически модели и укрепи увереността на официален Пекин в собствените му амбиции. Заговори се за Г – 2 като отражение и последствие на това разместване на геополитическите пластове. Много европейски държави не просто наблюдаваха отблизо тези процеси, но започнаха активно да дефинират и прилагат нови азиатски стратегии. Идеята за „азиатския 21-и век“ може и да е малко пресилена, но със сигурност политическите и икономически измествания на изток ще имат фундаментално влияние върху всички ни. Очаквано, в България подобни обществени дебати не се случват и подобни управленски мерки не се предприемат.
Българското внимание се заостри едва когато преди няколко години китайските компании започнаха да осъществяват мащабни операции за инвестиционно навлизане в различни части на света и, по-специално, Европа. Придобиването на активи след началото на глобалната криза бе особено видимо в южна и юго-източна Европа и това нямаше как да не направи впечатление и в нашата страна. Постепенно този тип дейности бяха интегрирани в политическата инициатива за „един пояс, един път“ (вече преименуван на „пояс и път“), която след 2013 година претърпява няколко трансформации, но е очевидно насочена към нарастването на влиянието на Китай чрез различни политики и инструменти. Създаването на формата „16 плюс 1“, ориентиран към централна и източна Европа, бързо придоби популярност, а обещаваните милиарди накараха много държави, общини и бизнесмени да се фокусират върху развитието на отношенията с китайската страна. Комбинацията от любопитство и желани финансови ползи обаче е напълно недостатъчна за препозициониране на България и нарастващите надежди за повече внимание и инвестиции остават просто пожелание. Както и по много други ключови теми и въпроси, българските институции нямат изработена ясна концепция и стратегия и просто се подмятат според ежедневните клатушкания на средата, в която попаднаха.
Причините за продължаващата българска маргинализация спрямо мащабните китайски планове могат да бъдат разделени на три групи. Първата е свързана със самата структура на китайските стратегии и незавидното място на България в тях. На пръв поглед, планът „Пояс и път“ отделя нелошо място на страната ни като входна точка на една от линиите на развитие, които китайците предлагат и вече осъществяват. Ако обаче погледнете отвъд реториката към реално случващите се проекти ще видите, че те реално ни заобикалят. Далеч повече политическо внимание и финансов ресурс е отделен на линиите на развитие през централна Азия, Русия и северно-източна Европа, както и морските пътища, които се събират на гръцките пристанища и оттам тръгват на северо-запад по посока централна и западна Европа. Вярно е, че Китай проявява някакъв интерес към изграждане на инфраструктурни връзки юг-север (тунел под Шипка, Търново – Русе, Варна – Бургас), но отделения политически и финансов капитал за тези цели е минимален. Форматът „16 плюс 1“, включващ държавите от централна и източна Европа, и нашата активност в него през последната година създава илюзорно усещане за нарастваща значимост на българската страна. Той възникна като резултат от китайското желание за създаване на мащаб, улесняване на отношенията с множество малки и средни страни и дипломатическо удобство. Очевидно е, че една от съществените му цели е Китай да си осигури повече подкрепа по различни въпроси вътре в ЕС. По различни причини, България няма съществена роля в този контекст.
Втората група причини е свързана със самите нас. Най-общо казано, в страната няма политическо разбиране, институционално усилие и реален капацитет за препозиционирането ни спрямо Китай. В много общества и политически системи, глобалната криза от 2008 година бе сигнална лампа за случващото се изместване на икономическата тежест на изток и много от тях предприеха съответните аналитични, политически и финансови мерки. Това се изрази в нови азиатски стратегии, усилено политическо и дипломатическо присъствие, подкрепа за компании и институции с интерес към развитието на тези отношения и т.н. Нищо подобно не се случва в България и ние нямаме никакви значими аргументи както пред китайска страна, така и пред останалите не по-малко значими играчи като Япония, Южна Корея, Индия и други. Администрацията ни е безлична и инертна в целия този процес, а на политическо ниво сме единствено свидетели на еднократни напъни, които нямат системни ефекти, например, усилията за последното домакинство на формата „16 плюс 1“. Често споменаваме инфраструктурата, но и тук концептуалното и институционално изоставане е фрапантно. Ако по нашите земи няколко магистрали се приемат като добра инфраструктурна политика, то страни като Китай очакват съвсем други неща, които ние системно подценяваме – добри ЖП линии и мрежи, висок капацитет на пристанища, отлично състояние на КПП и нива на пропускливост, работещи интермодални способности и т.н. Подобен подход е видимо отвъд нашите възможности и това допълнително маргинализира страната.
Има обаче и трета група проблеми, които са по-скоро свързани с начините на функциониране на китайските компании с външно-икономически стратегии. Техният приоритет остава западна Европа и обемите от инвестиции там надвишават 12-13 пъти тези, които се правят в останалата част на „стария континент“. Те са много по-важни за страната и осъществяването на различни стратегии като Made in China 2025. На следващо място, дори в рамките на ЦИЕ те предпочитат да позиционират производствени капацитети по-близо до основните пазари, което обяснява фокусът върху Чехия, Унгария, Сърбия. Не са малко случаите, в които различни компании просто по нашите земи правят първи опити за интернационализация и тестват различни модели без това да им гарантира успех. Донякъде това е случая с неуспешната стратегия и производство на Great Wall край Ловеч. Нещо повече, китайските компании с амбициозни външно-икономически намерения често са подложени на напрежение по различни, вътрешно-политически линии. Например, в момента по посока на ограничаване на рисковите инвестиции и ограничаване на заемите и традиционното трупане на дългове и загуби. Това е една от причините за проблемите на „Хайнан Груп“, която имаше инвестиционни намерения спрямо пловдивското летище. Всички тези фактори допълнително усложняват българската задача, доколкото въобще някой се опитва да я решава.
Етикетирането на настоящия век като азиатски е със сигурност прибързано, но вече не съществува никакво колебание около непрекъснато нарастващата важност на Азия и в частност, Китай. Дори нашите политици чуха и започнаха да осмислят тази вчерашна новина. Дотук няма признаци, че от това ще последва кой знае какво. Препятствията пред привличането на значими китайски инвестиции изисква съвсем друг мащаб на мислене, поведение и ресурси. Нещо повече, подобно усилие трябва да бъде разположено в много по-широк контекст с поне два допълнителни фокуса. Единият върху бъдещия икономически модел на страната и вторият върху мястото на Азия и в частност Китай в него. Това пък изглежда като научна фантастика на фона на политическата профанизация в страната. Докато това не се промени, намирането и успешното управление на инвестиции от the Middle Kingdom си остава работа за ентусиасти.
