Текст на Стойко Тонев от януари, 1997, в. Новинар
Беше в събота. Миналата събота. Бръснеше студен вятър – на талази. Комшията беше свалил на входната кучка кокали. Тя, сиромашката, се окучила по никое време. Кожа и кости. Няма сила дори да яде. Комшията стои на студа и я пази от яките мъжкари, които обикалят наоколо.
Студено. Вятърът бръсне. Граждани притичват през пазара. Торбите празни – кило картофи, половинка ябълки…Ошмулен, смачкан народ. Притичва между напъните на вятъра. Гледаш, и ти идва не да плачеш, а да виеш. От болка и унижение. Това ли заслужава този народ.
Комшията още пази кучката. Вече цял час. Господи, ако политиците имаха поне малко, поне капка от това милосърдие. И не може да не боли. Не може да не замръзва душата. Умира цял народ. Умира от глад и студ. А онези, дебелогъзите депутати дори не слизат от мерцедесите. В една страна, в която народът умира от глад, депутатите могат да се возят на стар москвич и пак няма да е срамно. Не разбират ли, че между мерцедеса и кофите за смет стои социалната революция. Днес тя е античервена – по най-пресния спомен. Но утре, когато изчезне амнезията, ще бъде политическа – срещу цялата мизерна политическа класа на България. Ние ги избирахме, а те ни лъжеха. Съдът може да се произнесе веднага. Измамата е подсъдна.
И се изтъпанчили онези, и не си дават мандата! Какъв мандат бе!? Когато цял народ получава мандат за отвъдното! Минимална заплата 5500, леща 1000!…
Едните мислят как да спасят усраната си партия, другите – как да победят с повече и, ако може, завинаги. Ама че няма да има кого да управляват – много важно. Засега имаме 111 хил. кв. км пустош – малко ли е?
Не знам. Мисля си, че съм демократ по душа, но ми иде…Няма да го кажа, ама е същото като и на вас. Защото има един праг на мизерия и унижение, който, ако се прескочи, става страшно. Един червен статистик ни обяснява, че хиперинфлацията била на прага. Глупости! Ние сме на прага. Тя е вътре – в дома ни, в семейния ни бюджет, в душите ни.
Едните трябва да си вървят. Но другите – другите трябва да кажат какво смятат да правят. С нас, с децата ни, с държавата.
Не е случайно, че челото на протеста са младите хора – ученици и студенти. Те не са употребени. Те не знаят колко горчи, когато те употребят, захвърлят и забравят. И дано никога не научат.
Опитът от последните години показва, че българският политик е едно такова племе, от което първо трябва да се взема и после да му се дава, а не обратно! За да не стане пак така, че като стигнем там, накъдето сме се запътили, да видим, че там просто няма там.