Статии

Народът води свободата

13 юли 2013 г. По случай 30-ия ден от протестите срещу правителството на Пламен Орешарски и модела „Кой?“ на жълтите павета е организиран пърформанс. За възстановката на картината „Свободата води народа“ от Йожен Дьолакроа са ангажирани младежи с костюми и шпаги, а в образа на Свободата е манекенка, която дефилира с разголена гръд. Датата за карнавалното шествие е избрана и по друга причина – на следващия ден е годишнина от Великата френска революция. Сценаристите явно възприемат картината на Дьолакроа като символ на събитията в нощта на 13 срещу 14 юли 1789 г., когато разбунтувалите се французи превземат Бастилията.

Уви, „Свободата води народа“ няма нищо общо със случилото се през 1789 г., а е вдъхновена от Юлската революция от 28 юли 1830 г. Поводът за нея е заповед на крал Шарл Х за разпускане на палатата на депутатите, ограничаване на избирателните права по поземлен ценз и налагане на репресивни мерки спрямо прогресивната преса. Целта на въоръженото въстание е да се защитят конституционните права, определени с Хартата от 1814 г., като първа точка в програмата е свалянето на правителството на граф Полиняк. В основата си движеща сила на революцията са работници и занаятчии, които получават подкрепата на дребната и средна буржоазия, както и на водещата част от интелигенцията. „Славните три дни“ завършват с детронирането на крал Шарл Х и възкачването на престола на братовчед му Луи-Филип, популярен сред масите, но протежиран от едрите банкери.

Всъщност през 1830 г. Дьолакроа рисува кървавата замяна на един режим с друг режим, който пък приключва така: на 24 февруари 1848 г. французите нахлуват в двореца Тюйлери, а „кралят гражданин“ е принуден да абдикира в полза на внука си. Парламентът обаче отказва да приеме избора, отменя монархията и обявява Втората република. А същият Луи-Филип, когото Свободата поставя на трона, панически се дегизира, за да напусне Париж под името „г-н Смит“…

Художествената самодейност отпреди 7 години се оказа пророческа, въпреки че самите организатори най-вероятно не си даваха сметка за това. Разбира се, намираха се хора, които предупреждаваха какво ще се случи, но не защото се явяваха крепители на Орешарски и врагове на гражданското общество, а понеже то беше повече от очевидно. Виждаше се ясно как протестите бяха умишлено разводнени; виждаше се ясно как ГЕРБ успява да ги канализира, за да ги употреби за политически реванш. Гражданското недоволство от тогавашната управленска нелепост първо затъна в безидейност и бутафория, а сетне Борисов ловко се възползва от него, за да се представи за глас на морално разядосаните и като алтернатива на БСП и ДПС.

Много ясно защо: той нямаше друг начин за връщане във властта, освен този, тъй като през зимата на 2013 г. остави държавата в окаяно състояние. Когато правителството на ГЕРБ подаде оставка, от отчаяние на улицата се бяха самозапалили няколко души, а тогавашният председател на Българската стопанска камара Божидар Данев, лека му пръст, дори сравни ситуацията с национална политико-икономическа и морална катастрофа, трета след „промяната” от 1989 г. В сравнение с годината, в която дойде на власт (2009), популярността на Борисов спадаше драстично; отношението към него вече беше силно поляризирано. По тази причина той всячески опитваше да се върне на власт през задния вход, оперирайки с помощта на президента Росен Плевнелиев, издигнат лично от него и поздравен за „победата“ на вота през 2011 г. с думите: „Който и да бяхме издигнали, щеше да спечели.“

Добре знаем какво получихме впоследствие, защото си живеем в него: получихме същото, дори още по-лошо от същото. Поредната цинична конфигурация, която възпроизведе отвратителното статукво, с власт, която минава като валяк през държавата, при това в негласна колаборация с овършалите я скакалци от ДПС, а за капак – напълно подчинена на задкулисието прокуратура. Всякакви приказки за правила, ценности, принципи и морал бяха запратени по дяволите, докато дълбоката държава даже вече не полагаше старание да се окопава, ами напротив – излезе на светло, по-нагла и по-самонадеяна от когато и да било. Току-що получил добре напомпан бизнес с гарантиран паричен поток (ТЕЦ „Варна“), а като бонус към подаръка на държавата и възможност за официализиране на средствата си, Ахмед Доган имаше и нахалството да заяви: „Държавата се оттегли от стопанския живот на страната, но продължава да се вживява в ретроградната си роля на основен работодател и санкциониращ фактор на бизнеса“. Висш пилотаж по безочие от човек, който стана емблема на най-бруталното овладяване на обществен ресурс, без дори да е легитимиран в управлението, а паралелно с това – пълно разпищолване на легитимната власт, за която злоупотребите и погазването на законността се превърнаха в рутина. И всичко това години наред вреше и кипеше в някакъв казан, до момента, в който сместа не произведе адски взрив, за да изпари и последната илюзия за нормалност и приличие.

Този типинг пойнт (по Малкълм Гладуел) така или иначе щеше да дойде, просто нямахме представа какво безобразие ще провокира повратната точка, след която зловредната конструкция ще се разпадне и затисне под руините си своите съставни части. Аудиозаписите с „ще му смачкам физиономията“ и снимките на фрашкани с кинти премиерски чекмеджета сериозно я разклатиха, но онова, което предизвика същинския трус, беше акцията в „Росенец“, отворила очите и на най-заслепените от уверенията за „стабилност и просперитет“ в пленената им държава. Колкото и текстове да се изписаха за нея междувременно – до степен това да прозвучи като уморително клише, хората я видяха без фотошоп, в тихия залив, до който не достигат гласовете на дежурните клакьори. Видяха я в цялата й парвенюшка разпуснатост, очите им погълнаха цялата й грозота, концентрирана в отблъскващата постройка, издигната по волята на един фъфлещ и отдавна деградирал тип, който върти всички ни на малкия си пръст. И който много, ама много се страхува, щом си е спретнал анклав и привиква крепостните си, но по-важното – когото българската държава охранява като национално богатство, защото тъкмо той, с карираната ризка и късите гащета, е неин господар.

Оттук нататък оставаше само да бъдем нагледно доубедени в този кошмар, та похлупакът да литне от казана и да се стовари с гръм и трясък насред улицата. И това нещо дойде – под формата на преторианско нахлуване в Президентството, по същество легитимирайки институцията като единствената неовладяна от т.нар. deep state.  „При този разпад на държавността президентът е единствената институция, която може да обедини всички жадуващи справедливост и почтеност в управлението, независимо от политическата им принадлежност“, коментира адвокат Михаил Екимджиев, който със сигурност не е фен на Румен Радев. Допускам даже, че Борисов и неговият ментор Доган в онзи миг са си шепнели молитвата „Господи, пази ни от приятелите!“, понеже тъкмо приятелите с каскети ги донакиснаха в собствената им отровна отвара…

Факт: хората са навън, но не по причина, че Радев им е много симпатичен, а защото имат важна задача – да защитят законността, да отбраняват самите себе си от посегателствата на напълно изпуснатото от контрол зло. И когато Радев излиза с призива „Мутри, вън!“, възраженията спрямо него би трябвало да останат на заден план, тъй като излиза, повтарям, единственият легитимен и незасегнат от тинята център на власт. „Мутри, вън!“ е лозунг на всички – на леви и на десни (каквото и да значи все още това) – и не е моментът да си мерим левостта и десността. Насреща е Мордор, антидържавата, чиито армии не знаят друго, освен да мачкат, газят, бият и плячкосват, та как Румен Радев си е произнасял заучените речи е последният ни проблем.

Дано, разбира се, президентът осъзнава преди всичко своята отговорност, а не толкова шанс, тъй като помним и какви надежди се възлагаха на неговия предшественик, и как знамето на гражданското недоволство от 2013 г. не се поколеба да злоупотреби с тях. За да не остави никакво съмнение за случилата се тогава подигравка с гражданите, то и сега нарича президента „човекът, който търси хаоса в държавата, търси конфронтация“, тъй че винаги е хубаво да имаме едно наум. Няма защо обаче да си кривим душата, че става дума за същата карикатура, нито че „хаосът“, с който ни плашат, е по-страшен от текущия „ред“. Затова и нашите Луи-Филиповци са толкова стреснати – единият, със запретнати ръкави пред иконата на Света Богородица, обяснява как ще го загазим, ако се разкара, а другият, с гащетата, пробва за пореден път да възкреси отдавна втръсналата мантра за „етническия мир“. Ама нямало било алтернатива, сякаш пък е приемливо да търпим тия абсолютно несъстоятелни фигури и мрежите от зависимости, които оплетоха като паяци?

Да, не разполагаме с кой знае колко по-добри възможности, но е неоспоримо, че това тук и сега не може и не бива повече да се търпи. За негово добро ще бъде „това тук и сега“ да се дегизира и самичко да ни лиши от присъствието си, но такова нещо е трудно да си представим, като се вземе предвид колко бързо пуснаха провокатори сред протеста и как полицията здравата се захвана да смила от бой. И да, пътят минава само през избори, избори и избори, докато гнойта не бъде изчистена от тежките рани в плътта на държавата. Ако щете, „като граждани, като хора с морал и съвест трябва да се самоорганизираме“ (отново по Екимджиев), защото не говорим за никаква „конфронтация“, а за два ясно очертани лагера на барикадата – ние, страшно отвратените, и те, ужасно отвратителните.

Художествената самодейност този път няма шанс, а стига някой да се опита да „открадне“ протеста, вече имаме обица на ухото, имунизирани сме, тъй да се каже. С времето се убедихме, че Свободата не е манекенка с гола гръд, а смисъл на съществуване, който се отнема с лекота, включително с нашето съгласие, но трудно се връща обратно, въпреки нашето несъгласие. Този смисъл бяхме изгубили и, отвъд патоса, тепърва предстои да намерим отново. Не е задължително да го търсим с вдигнати юмруци във въздуха, но е задължително да не сваляме юмруците, и то не само метафорично казано. Всъщност много често се случва така, че тъкмо народът води свободата.

 Уважаеми читатели, Ще ви бъдем много благодарни, ако ни подкрепите според възможностите си! Можете да го направите през PayPal, ePay или на банковата ни сметка:  

 

 

Подкрепа за Редута.bg BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки

 

Или на банкова сметка:
Уникредит Булбанк
IBAN: BG75UNCR70001522690558
UNCRBGSF
 
 
БЛАГОДАРИМ ВИ !

 

Народът води свободата

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top