13 юли 2013 г. По случай 30-ия ден от протестите срещу правителството на Пламен Орешарски и модела „Кой?“ на жълтите павета е организиран пърформанс. За възстановката на картината „Свободата води народа“ от Йожен Дьолакроа са ангажирани младежи с костюми и шпаги, а в образа на Свободата е манекенка, която дефилира с разголена гръд. Датата за карнавалното шествие е избрана и по друга причина – на следващия ден е годишнина от Великата френска революция. Сценаристите явно възприемат картината на Дьолакроа като символ на събитията в нощта на 13 срещу 14 юли 1789 г., когато разбунтувалите се французи превземат Бастилията.
Уви, „Свободата води народа“ няма нищо общо със случилото се през 1789 г., а е вдъхновена от Юлската революция от 28 юли 1830 г. Поводът за нея е заповед на крал Шарл Х за разпускане на палатата на депутатите, ограничаване на избирателните права по поземлен ценз и налагане на репресивни мерки спрямо прогресивната преса. Целта на въоръженото въстание е да се защитят конституционните права, определени с Хартата от 1814 г., като първа точка в програмата е свалянето на правителството на граф Полиняк. В основата си движеща сила на революцията са работници и занаятчии, които получават подкрепата на дребната и средна буржоазия, както и на водещата част от интелигенцията. „Славните три дни“ завършват с детронирането на крал Шарл Х и възкачването на престола на братовчед му Луи-Филип, популярен сред масите, но протежиран от едрите банкери.
Всъщност през 1830 г. Дьолакроа рисува кървавата замяна на един режим с друг режим, който пък приключва така: на 24 февруари 1848 г. французите нахлуват в двореца Тюйлери, а „кралят гражданин“ е принуден да абдикира в полза на внука си. Парламентът обаче отказва да приеме избора, отменя монархията и обявява Втората република. А същият Луи-Филип, когото Свободата поставя на трона, панически се дегизира, за да напусне Париж под името „г-н Смит“…
Художествената самодейност отпреди 7 години се оказа пророческа, въпреки че самите организатори най-вероятно не си даваха сметка за това. Разбира се, намираха се хора, които предупреждаваха какво ще се случи, но не защото се явяваха крепители на Орешарски и врагове на гражданското общество, а понеже то беше повече от очевидно. Виждаше се ясно как протестите бяха умишлено разводнени; виждаше се ясно как ГЕРБ успява да ги канализира, за да ги употреби за политически реванш. Гражданското недоволство от тогавашната управленска нелепост първо затъна в безидейност и бутафория, а сетне Борисов ловко се възползва от него, за да се представи за глас на морално разядосаните и като алтернатива на БСП и ДПС.
Много ясно защо: той нямаше друг начин за връщане във властта, освен този, тъй като през зимата на 2013 г. остави държавата в окаяно състояние. Когато правителството на ГЕРБ подаде оставка, от отчаяние на улицата се бяха самозапалили няколко души, а тогавашният председател на Българската стопанска камара Божидар Данев, лека му пръст, дори сравни ситуацията с национална политико-икономическа и морална катастрофа, трета след „промяната” от 1989 г. В сравнение с годината, в която дойде на власт (2009), популярността на Борисов спадаше драстично; отношението към него вече беше силно поляризирано. По тази причина той всячески опитваше да се върне на власт през задния вход, оперирайки с помощта на президента Росен Плевнелиев, издигнат лично от него и поздравен за „победата“ на вота през 2011 г. с думите: „Който и да бяхме издигнали, щеше да спечели.“
Добре знаем какво получихме впоследствие, защото си живеем в него: получихме същото, дори още по-лошо от същото. Поредната цинична конфигурация, която възпроизведе отвратителното статукво, с власт, която минава като валяк през държавата, при това в негласна колаборация с овършалите я скакалци от ДПС, а за капак – напълно подчинена на задкулисието прокуратура. Всякакви приказки за правила, ценности, принципи и морал бяха запратени по дяволите, докато дълбоката държава даже вече не полагаше старание да се окопава, ами напротив – излезе на светло, по-нагла и по-самонадеяна от когато и да било. Току-що получил добре напомпан бизнес с гарантиран паричен поток (ТЕЦ „Варна“), а като бонус към подаръка на държавата и възможност за официализиране на средствата си, Ахмед Доган имаше и нахалството да заяви: „Държавата се оттегли от стопанския живот на страната, но продължава да се вживява в ретроградната си роля на основен работодател и санкциониращ фактор на бизнеса“. Висш пилотаж по безочие от човек, който стана емблема на най-бруталното овладяване на обществен ресурс, без дори да е легитимиран в управлението, а паралелно с това – пълно разпищолване на легитимната власт, за която злоупотребите и погазването на законността се превърнаха в рутина. И всичко това години наред вреше и кипеше в някакъв казан, до момента, в който сместа не произведе адски взрив, за да изпари и последната илюзия за нормалност и приличие.
Този типинг пойнт (по Малкълм Гладуел) така или иначе щеше да дойде, просто нямахме представа какво безобразие ще провокира повратната точка, след която зловредната конструкция ще се разпадне и затисне под руините си своите съставни части. Аудиозаписите с „ще му смачкам физиономията“ и снимките на фрашкани с кинти премиерски чекмеджета сериозно я разклатиха, но онова, което предизвика същинския трус, беше акцията в „Росенец“, отворила очите и на най-заслепените от уверенията за „стабилност и просперитет“ в пленената им държава. Колкото и текстове да се изписаха за нея междувременно – до степен това да прозвучи като уморително клише, хората я видяха без фотошоп, в тихия залив, до който не достигат гласовете на дежурните клакьори. Видяха я в цялата й парвенюшка разпуснатост, очите им погълнаха цялата й грозота, концентрирана в отблъскващата постройка, издигната по волята на един фъфлещ и отдавна деградирал тип, който върти всички ни на малкия си пръст. И който много, ама много се страхува, щом си е спретнал анклав и привиква крепостните си, но по-важното – когото българската държава охранява като национално богатство, защото тъкмо той, с карираната ризка и късите гащета, е неин господар.
Оттук нататък оставаше само да бъдем нагледно доубедени в този кошмар, та похлупакът да литне от казана и да се стовари с гръм и трясък насред улицата. И това нещо дойде – под формата на преторианско нахлуване в Президентството, по същество легитимирайки институцията като единствената неовладяна от т.нар. deep state. „При този разпад на държавността президентът е единствената институция, която може да обедини всички жадуващи справедливост и почтеност в управлението, независимо от политическата им принадлежност“, коментира адвокат Михаил Екимджиев, който със сигурност не е фен на Румен Радев. Допускам даже, че Борисов и неговият ментор Доган в онзи миг са си шепнели молитвата „Господи, пази ни от приятелите!“, понеже тъкмо приятелите с каскети ги донакиснаха в собствената им отровна отвара…
Факт: хората са навън, но не по причина, че Радев им е много симпатичен, а защото имат важна задача – да защитят законността, да отбраняват самите себе си от посегателствата на напълно изпуснатото от контрол зло. И когато Радев излиза с призива „Мутри, вън!“, възраженията спрямо него би трябвало да останат на заден план, тъй като излиза, повтарям, единственият легитимен и незасегнат от тинята център на власт. „Мутри, вън!“ е лозунг на всички – на леви и на десни (каквото и да значи все още това) – и не е моментът да си мерим левостта и десността. Насреща е Мордор, антидържавата, чиито армии не знаят друго, освен да мачкат, газят, бият и плячкосват, та как Румен Радев си е произнасял заучените речи е последният ни проблем.
Дано, разбира се, президентът осъзнава преди всичко своята отговорност, а не толкова шанс, тъй като помним и какви надежди се възлагаха на неговия предшественик, и как знамето на гражданското недоволство от 2013 г. не се поколеба да злоупотреби с тях. За да не остави никакво съмнение за случилата се тогава подигравка с гражданите, то и сега нарича президента „човекът, който търси хаоса в държавата, търси конфронтация“, тъй че винаги е хубаво да имаме едно наум. Няма защо обаче да си кривим душата, че става дума за същата карикатура, нито че „хаосът“, с който ни плашат, е по-страшен от текущия „ред“. Затова и нашите Луи-Филиповци са толкова стреснати – единият, със запретнати ръкави пред иконата на Света Богородица, обяснява как ще го загазим, ако се разкара, а другият, с гащетата, пробва за пореден път да възкреси отдавна втръсналата мантра за „етническия мир“. Ама нямало било алтернатива, сякаш пък е приемливо да търпим тия абсолютно несъстоятелни фигури и мрежите от зависимости, които оплетоха като паяци?
Да, не разполагаме с кой знае колко по-добри възможности, но е неоспоримо, че това тук и сега не може и не бива повече да се търпи. За негово добро ще бъде „това тук и сега“ да се дегизира и самичко да ни лиши от присъствието си, но такова нещо е трудно да си представим, като се вземе предвид колко бързо пуснаха провокатори сред протеста и как полицията здравата се захвана да смила от бой. И да, пътят минава само през избори, избори и избори, докато гнойта не бъде изчистена от тежките рани в плътта на държавата. Ако щете, „като граждани, като хора с морал и съвест трябва да се самоорганизираме“ (отново по Екимджиев), защото не говорим за никаква „конфронтация“, а за два ясно очертани лагера на барикадата – ние, страшно отвратените, и те, ужасно отвратителните.
Художествената самодейност този път няма шанс, а стига някой да се опита да „открадне“ протеста, вече имаме обица на ухото, имунизирани сме, тъй да се каже. С времето се убедихме, че Свободата не е манекенка с гола гръд, а смисъл на съществуване, който се отнема с лекота, включително с нашето съгласие, но трудно се връща обратно, въпреки нашето несъгласие. Този смисъл бяхме изгубили и, отвъд патоса, тепърва предстои да намерим отново. Не е задължително да го търсим с вдигнати юмруци във въздуха, но е задължително да не сваляме юмруците, и то не само метафорично казано. Всъщност много често се случва така, че тъкмо народът води свободата.
