Коментари

Ние, от прекрасния нов свят

Човечеството живее във Всеобщата Държава. Хората нямат имена, а само номера, пред които има буква – съгласна за мъжете, гласна за жените. Ръководният принцип в Държавата е, че щастието и свободата са несъвместими – затова тя им връща щастието, отнемайки им свободата. Мъжете и жените са разделени едни от други. Те обитават прозрачни жилища и разполагат с правото да пускат щори единствено в „розовите часове“, когато могат да се срещат с представители на противоположния пол. Но при едно условие – това да става след попълнен талон за заявка.

В останалото време върви строежът на Интеграла – космически кораб, който ще колонизира други планети, „за да ги принудим да бъдат щастливи“. По тази причина всеки номер е „длъжен да подготвя трактати, поеми, манифести, оди или други съчинения за красотата и величието на Всеобщата Държава“, представлявана от Благодетеля. Но понеже Д–503 е математик, чието перо не е в състояние да създаде музика от асонанси и рими, той се заема да възвеличае благородното дело в личния си дневник. И поне в началото наистина го прави без каквито и колебания:

„Много невероятни неща съм чел и слушал за времената, когато хората са живеели още в свободно, тоест неорганизирано, диво състояние. Но най-силно ме е поразявало точно това: как тогавашната държавна власт — та дори и в зародиш — е могла да допусне хората да живеят без каквото и да било подобие на нашите Скрижали, без задължителните разходки, без точно определените часове за хранене, ставали и лягали, когато си искат; някои историци дори твърдят, че през онези времена улиците цяла нощ били осветени, хората денонощно се разхождали или пътували.“

С течение на времето обаче Д-503 започва да се колебае, да се съмнява в правотата на Държавата. И лека-полека стига до прозрението, че подчинената на Щастието безлична човешка маса май няма как да е особено щастлива.

Препрочитам „Ние“ на Евгений Замятин (Боже, писана е през 1920 г., точно преди сто години!), докато чакам маската ми да изсъхне. Днес имам право да изляза на терасата, за да простирам, затова и я изпрах. Номерата до 1 000 000 простират само в понеделник, до 2 000 000 – единствено във вторник, и така нататък. Слава Богу, идеята да се редуваме на четни и на нечетни дати най-сетне отпадна: имаше прекалено много тарикати, които се възползваха от тая свобода. А сега е ясно – простиране в определен ден от седмицата, като преди това, разбира се, трябва да попълваме талон за заявка. Аз, например, съм номер 12 679, пък съседът отляво – 647 934, т.е. попадаме в Първа група, но не бива да се случваме едновременно на терасите си. Така че решението да ни разпределят и по часови пояси си беше напълно разумно.

Тази сутрин заявих готовност да простирам точно в 09:56, като надлежно попълних заявката. За целта станах рано и зачаках есемеса с разрешението на Благодетеля, понеже понякога той може и да не ми разреши да простирам. И правилно – хората трябва непрекъснато да бъдат на тръни, иначе дисциплината отива на кино. Кино? Смътно помня, че навремето имаше нещо такова, и направо ме побиват тръпки! Та нима е било възможно те не само да са ставали и лягали, когато си поискат, а и да се размотават навън, стига просто да им щукне?

Впрочем забравих да ви се представя: пред номер 23 679 ми сложиха гласната И, по разбираеми причини. Съседът е Щ-647 934, също ясно защо. Веднъж годишно двамата имаме право на „розов час“, но никой от нас няма желание да се възползва от това, защото прозрачните стени на жилищата разкриха твърде нелицеприятни истини. Съседът, да речем, има неблагоразумието да се къпе без защитното си облекло и аз написах донос. Той ми го върна, естествено, като се обади на Благодетеля и ме издаде, че често плача. А това е престъпление по новия член 304 от Извънредния Наказателен Кодекс, за което се предвижда глоба до 100 000 лв.! Все пак всички ние трябва да сме щастливи, а плачът издава слабост и дори неспособност да се отдадеш с цялото си същество на Всеобщото Щастие.

Не е редно това, съгласна съм, но четенето на антиутопии ми действа деморализиращо. Миналата седмица препрочетох и „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли и се замислих дали Дивака не е прав, въпреки че Държавата ми е предоставила всички удобства.

„– Аз обаче не искам удобства. Искам Бог, искам поезия, искам истински опасности, искам свобода, искам доброта. Искам грях.

— Всъщност — заключи Монд — вие искате да ви се признае правото да бъдете нещастен.

— Точно така — рече Дивакът предизвикателно, — искам да ми се признае правото да бъда нещастен.”

Безразсъдно смело, нали? Затова и на мен някак ми се прииска да бъде нещастна, даже обмислях да напиша молба: „Разрешете ми, моля, да плача веднъж на два месеца, примерно в сряда“. После обаче се разсмях на собствената си глупост и, по-важното, взех се в ръце! Не ми се вижда особено далновидно да го правя, когато според чл. 893 (а) от Извънредния Наказателен Кодекс за подобна простъпка ще ми лепнат доживотна присъда, и то без право на замяна.

То не че съдът работи… Но Благодетелят отдавна върши идеално и тази работа, стига да разполага с необходимите доказателства. А и да не разполага, всички знаем, че той винаги е прав. Дали не е по-разумно да напиша тропар в негова чест, още по-добре – ода? Малко ми куцат римите, но старанието със сигурност ще бъде оценено. И веднага ми хрумва следното четиристишие:

О, Благодетелю прославен, дал

на човечеството наше Интеграл!

Да пребъдеш ти завинаги до нас –

Ние, щото никой вече не е Аз!“

Не знам, може би се налага да поработя още върху мерената реч. Но като за начало мога да изляза с манифест, или пък с панегирик, както правят журналистите. Ако в края на месеца ме пуснат да изляза до аптеката, непременно ще си купя вестник. Не, няма грешка – в аптеката няма маски, спирт и ръкавици, но се продават вестници и, честно казано, това също е удачно решение. Откакто прочетох, че никога не сме живели по-щастливо, съмненията ми лека-полека започнаха да изчезват.

„Какво стана с пациентката от Палата № 6, изписахме ли я?“ – обърна се ген. м-р проф. д-р Механджийски към дежурната сестра.

„Самата тя не иска, генерале, тук много й харесва!“ – чинно козирува сестрата и бързо добави: „Развила е стокхолмски синдром, привързала се е, изглежда, към похитителите.“

Ген. м-р проф. д-р Механджийски се облегна назад, намествайки се в стола колкото се може по-удобно. А сетне свали маската от лицето си и я захвърли на пода. Тя повече не му беше нужна, нямаше причини да се крие.

Ние, от прекрасния нов свят

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top