Статии

Степенуване на убийството или колко струва животът тук

Един двоен убиец ще плати престъплението си с двайсет години затвор. Така реши на първа инстанция съдът по делото срещу Викторио Александров, мъжът, който преди две години застреля приятелката си, а няколко часа след това с куршум в окото уби и едногодишната им дъщеричка. На практика това означава, че ако има добро поведение, завърши някакво образование зад решетките или се захване с някоя общественополезна инициатива, престъпникът ще се върне отново в обществото ни след около дванайсет години. Като свободен човек. Тогава Викторио следва да е на около четиридесет години – възраст, в която една голяма и обещаваща част от живота все още ще му предстои. Ще се движи по същите тротоари, по които и ние, ще пазарува от същите магазини, ще има съседи, вечери пред телевизора, уикенди, може би приятели. Сигурно ще боледува и ще оздравява, ще работи и ще се събира с колегите, ще има хоби, планове за отпуската и вероятно нова любима. И ново дете.

Приятелката му Дарина със сигурност няма да има нищо от това. Тя завинаги ще си остане на двайсет и три и това не е неин избор. Никога да не порасне не е избор и на едногодишната Никол, която дори нямаше време да осъзнае, че живее.

От вчера се опитвам да потуша човешкия си гняв от това решение на съда и да се опитам да разбера защо при положение, че за подобно престъпление логично може да се отсъди доживотна присъда без право на обжалване, магистратите избират това несъответстващо наказание. Не съм правист и именно затова се доверявам на специалистите, смятайки че мотивите им са основани на закона. И искрено се надявам на следващи инстанции да се намерят онези достатъчно основания човекът, отнел два човешки живота, да плати с целия свой, но прекаран в затвора, в несвобода.

В този случай обаче има един особено важен аспект, който отново потъва в логичното обществено възмущение от присъдата. И той е, че ако жертвата на Викторио беше само двайсет и тригодишната му приятелка, реакцията едва ли щеше да е така масова и взривна. Всъщност съм сигурна, че нямаше да е – доказват го десетките случаи на убити от партньорите си жени и фактът, че обществото не знае или не си спомня какви са присъдените наказания на техните извършители. Това има своята логика – когато е убито дете, престъплението не е единствено нарушаване на моралните и обществени норми – то е особено демоничен акт. Къде обаче се притъпява тази гражданска чувствителност и не е ли по-нормално за абсолютно всяко умишлено убийство от доказано адекватен към момента извършител, независимо дали е на възрастен човек или на дете, да бъдем еднакво настоятелни в искането си за най-строго възмездие?! Защо сме склонни да степенуваме изобщо правото на живот, като то по определение принадлежи на всеки и никое човешко същество не бива в мирно време да го отнема от друго?

Покрай присъдата на Викторио и обстоятелствата около престъплението му се върнах назад в публичната информация по случая. Четох и недоказани показания, че и като дете е тормозел съучениците си, че приятелките му и преди Дарина са били заплашвани от него, че редовно е предупреждавал жертвата си, че може “да падне от балкона, докато простира” или “случайно да катастрофира”. Това, което ми хвана окото обаче, беше една снимка на Викторио с Дарина и дъщеричката им Никол най-вероятно от кръщенето на детето. Там убиецът е облечен с народна риза с българска шевица. Патриотично, един вид. Показно. Разбира се, няма да правя генерални изводи покрай този избор на дреха, но със сигурност знам, че той не е случаен. И че е част от една цялостна гледна точка. Той е демонстративен, униформен. Като нашивка или надпис на гърдите. Като лого на футболен ултрас. Като потури и пояс, с които да се топнеш родолюбиво в калоферската река или в седемте рилски езера. Това не е ли профилът на така разпространилият се в последните години образ на “изконния българин”?! На динковеца, на мутрата, развяла трибагреника като индулгенция за простащината си. На онзи намиращ себе си за най-“правилен” и най-“истински” български “патриот”, за когото родолюбието е част от специална ценностна система, свързана по первезрен начин с една изродена представа за традиции. Този мъж е един от многото тотално объркани хора у нас, за които личното неудовлетворение от собствения им живот намира илюзорна утеха в особено опасната националистическа идея за величавия българин и неговата божествена, първична сила. За този въображаем образ е характерна бабаитщината, угодно назовавана юначество, простотията, удобно определяна като естественост и, уви, жестокостта към физически по-слабите ближни, приемани като подопечни в един патриархално подреден свят на полова йерархичност. Според тази перспектива към света и другите, мъжът по принцип има право да определя, насочва, коригира и променя живота на жената до себе си по единствената причина, че тя е… жена. Този мироглед по странен начин поставя преклонението пред “малето” с унизяващото отношение към “жената” на една права, принципно дефинираща женската природа като “порода близка до човешката”. Като за човек в пълния смисъл на тази дума, разбира се, се приема мъжът. И това възприятие е не само на мъжете спрямо жените – то е в голяма част и присъщо на жените към другите жени и към самите себе си.

Мога да дам и съвсем конкретен, делничен пример – влизате в магазин и чувате как продавачката се обръща към клиентите с думите “Изчакайте реда си – господинът е преди жената!” Значи той господин, а тя – жена! Към него уважително, към нея – по домашному. Никога няма да чуете например “върнете на мъжа рестото”, но за сметка на това съвсем приемливо ще си остане “върнете на жената рестото”, изречено дори под носа на самата жена. Просто нито “госпожата”, нито “дамата” са думи, естествено завъртели се в общественото говорене, защото не такова е отношението към жените тук по принцип. Защо е така, разбира се, имам своя теория, но тя, предполагам, би била обект на отделни и много текстове. Целта ми сега е просто да се замислим колко дълбоко са вкоренени антихуманните ни представи за човека като същество и как дори неосъзнато робуваме на опасни дефиниции и убеждения с дъх на дивачество. Щом така сме склонни да възприемаме една природна разлика по пол, какво остава за природната разлика по цвят или здравен статус, например. За различията относно сексуалната принадлежност пък направо да не отварям дума – точно псевдобългарщината толкова ненавижда “нетрадиционната” сексуалност, че ожесточената й омраза към нея е сериозно основание да подозирам, че самата тя я има като личен казус, с който не може да се справи.

В крайна сметка случаят с убиеца Викторио изпусна парата на народното напрежение относно разбирането за цената на живота у нас. Засега по-силно през призмата на детеубийството, отколкото на убийството по принцип, но все пак провокира активност. Покрай нея, надявам се, и мисловен процес. Същият, който безапелационно отсъжда, че двайсет години несвобода не изплащат цената на два погубени чужди живота. Е а дано!

……………………………………………………………………………………………………………………

Степенуване на убийството или колко струва животът тук

Новата държава

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

Стойко Тонев dr.tonyfilipov (at) abv.bg 0885 233 691
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top